Елмор Ленард - Преследваният

Дейвис премести погледа си от Тали към пълния и раздърпан мъж на стола, г-н Банди, като се чудеше кой от двамата трябваше да реши. Но никой от тях не отрони дума.

— Той ще идва насам тази вечер. Имаме среща в бара „При Норман“. Приятелката му живее тук и сигурно ще остане при нея, а после тя ще го върне с нейната кола. — Дейвис чакаше.

Най-сетне Тали кимна и каза:

— Да, бих могла да поговоря с него.

— А може да отложим въпроса за известно време — подхвърли Мел. — Сержант, остави тази грижа на нас. Сега ще те помоля, ако това няма да те притесни — той с усилие се изправи, докато му говореше, — да придружиш Тали до сейфа на хотела. Би ли го направил?

Дейвис каза, че изобщо не го притеснява. Изчака, докато адвокатът подреди парите обратно в кутията, само че после той отново ги извади и накара Та-ли да му донесе дипломатическото куфарче от съседната стая. Дълго време разглежда някакви листове, докато изпразваше дипломатическото си куфарче и хвърляше всичко на леглото. Не изглеждаше много подреден. Дейвис реши, че на него не му пука за другите. Все още не бяха тръгнали, когато сервитьор от „обслужване по стаите“ пристигна с бутилка уиски и лед, но адвокатът не предложи на Дейвис нищо за пиене. Като че ли беше забравил, Нищо не каза и докато излизаха.

В асансьора Дейвис изчака вратите да се затворят и попита:

— Какво става?

Тали поклати в недоумение глава:

— Не знам. Има нещо. Нещо странно, но не знам точно какво.

Тя беше напрегната. Държеше куфарчето, като го притискаше към краката си.

— Не можеш ли да ми кажеш какъв е проблемът?

— Не виждам как бих могла.

— Хайде да отидем в „При Норман“ и да пийнем по нещо.

— Бих искала, но трябва да се връщам.

— За него ли работиш? За г-н Банди?

— В известен смисъл, да.

— Горе, когато видя парите, го попита: „Защо този път са повече?“, но той не ти отговори.

— Мисля, че не ме чу. Или пък реши да не ми казва. Той не е длъжен да ми отговаря.

— С какво се занимава г-н Банди? Поне това мога ли да те попитам?

— Адвокат е.

— Американски адвокат в Тел Авив с двеста хиляди долара и ти не знаеш нищо по въпроса — каза Дейвис, — както и не си сигурна, дали работиш за него, а трябва да се върнеш горе при него.

Вратите на асансьора се отвориха. Докато излизаха във фоайето, той я хвана нежно за ръка:

— Защо не оставиш парите в сейфа и не дойдеш с мен в „При Норман“. Ако не искаш, не идвай, само че измъкни се от тази каша, в която си се забъркала. Става ли?

Тя поклати глава, като гледаше някъде през него и отбягваше погледа му.

— Не мога.

— Защо?

— Всъщност от какво има да се притеснявам. И аз не би трябвало нищо да знам. Разбираш ли? Така че как бих могла да ти кажа нещо?

— Притеснявам се за теб — рече Дейвис, — едва те познавам, а вече се притеснявам.

— Недей, моля те. Съжалявам.

— Ще бъда в „При Норман“ — повтори Дейвис. — Ако съм си тръгнал, остави бележка къде си. Става ли?

Начинът, по който в момента го гледаше, му харесваше. Мина му дори през ум, че може да промени решението си и да тръгне с него. Но Тали каза: „Благодаря ти, Дейвид“ и се отправи към рецепцията с дипломатическото куфарче. Той се загледа подире й, а гласът й все още звучеше в съзнанието му и си даде сметка, че тя за първи път бе произнесла името му.

Рашад седеше до Валенцуела. Дейвис и момичето се виждаха добре. Теди Кас беше в другия край на фоайето и разглеждаше някаква витрина, където бяха изложени ръчно изработени кожени изделия.

— Виж го само как гледа задника й — подметна Рашад — и сигурно си мисли: „Нещо такова няма да ми се отрази зле.“ Човече, и на мен също добре би ми дошло.

— Това е куфарчето, с което Банди слезе от, самолета — забеляза Валенцуела. — Какво рече, че носел пехотинецът?

— Онова, което носеше, сега не е тук — заяви Рашад. — Оставил го е горе. Пакет, увит в кафява хартия и чанта, на която пишеше „Морска пехота на САЩ“. Прилича на пехотинец, нали?

— Тръгва си — съобщи Валенцуела. — Лепвай се за него.

Рашад стана. Изчака, докато Дейвис излезе, и после тръгна след него. Валенцуела прекоси фоайето и отиде при Теди Кас, който се оглеждаше във витрината, а образът му се отразяваше между сандалите и чантите.

— Хареса ли си нещо?

— Всички тези неща тук са направени от камилска кожа.

— А стига, бе — каза Валенцуела, — като свършиш, ще се качим горе да поприказваме с адвоката.

Мел Банди си взе душ в 823-а. Там щеше да бъде спалнята му. Когато вкарат дивана и хладилника в 824-а, тя щеше да му служи за дневна; за нея беше предвидил само едно легло, в случай че искаше момичето да му е под ръка. Не обичаше момичета да се въртят из неговата стая или да ползват банята му.