Елмор Ленард - Преследваният

Сержант Кокс се надяваше, че Дейвис е решил какво ще прави, когато се уволни.

— Не, нямам никакви планове. Но чувствам, че сега му е времето. Знам, че ако служа още четири години, ще получа някаква пенсия…

— Някаква! Ще получаваш половината от сегашната си заплата до края на дните си — каза сержант Кокс. — А ако служиш още дванайсет години, доживотно ще получаваш три четвърти от същата тази заплата.

— Знам, но ако остана — поне така го усещам, — после ще бъде много късно за каквото и да било.

— Например?

— Не знам. Но не искам да бъда пазач на банка. А аз така се чувствам.

— Защо да си пазач на банка?

— Искам да кажа, че в момента се чувствам като такъв.

Сержант Кокс не можа да го разбере. Той погледна Дейвис изпод око, със замислен вид.

— Каква ти е военната специалност? За административна работа ли са те готвили? Вероятно можещ да влезеш в ОП 33 33 ОП — отдел за обучение и проверка. ?

— Не, по дяволите. Моята специалност е нула три. Нула три шейсет и девет 34 34 03 — морски пехотинец, 0369 — командир на морска пехотна част. . Командир на пехотна част.

— Не знаех — сержант Кокс замълча и пак се замисли.

— Ами, както разбирам, Дейвис, ти имаш добри препоръки. Чудесно досие от досегашната ти служба в отдела за запасни. Върни се и аз ще те препоръчам в отдела за запасни офицери в Карачи. Там ще ти дадат право сам да избереш посолството, в зависимост от свободните места. Чувал съм, че в Сеул службата била хубава.

— Боже мой, Корея — Дейвис поклати глава. — Та нали това ти обяснявам. Не искам да стоя на пост или да клеча край блока и да се подготвям за пост, като си лъскам обувките. Разбираш ли мисълта ми? Какво, по дяволите, правим тук? Ние не сме нищо друго, освен пазачи на банка.

Сержант Кокс отново го гледаше изпод око, този път раздразнено.

— А другаде какво правим? Пак същото.

— Точно това казвам — рече Дейвис.

— Ако не ти харесва, връщай си се в твоята военна специалност. Ти сам си я избрал.

— Мога и да се уволня — отвърна Дейвис. — Разбираш ли, аз съм пехотинец…

— Всички сме пехотинци — отсече Кокс, — ти не си по-различен.

— Добре, но аз говоря за себе си, така, както ги виждам нещата. Аз съм пехотинец без работа. Ако можех да се върна назад, никога не бих избрал сегашната си работа. Така че, какво правя, като чакам?

Сержант Кокс вече не го гледаше изпод око, а беше се втренчил в него.

— Мисля, че имаш проблем, Дейвис. Не можеш да откриеш, къде ти е мястото.

Дейвис почти се усмихна облекчен. Искаше му се, наистина да се усмихне, а не го направи.

— Вероятно е прозвучало по-сложно, отколкото е всъщност.

— Тук съм съгласен с теб — рече сержант Кокс. — Говорим за нещо, което вероятно е дребен проблем, а ти започваш да ми обясняваш какво чувстваш. Това пък какво общо има?

— Добре, ще отида да си почина и ще си помисля. — Този път Дейвис вече се усмихна. — Не знам. Има вероятност да се върна или да се прехвърля на друго място, но трябва да съм наясно какво искам да направя.

Сержант Кокс се поколеба, но реши да не задълбава.

— Имаш ли с какво да пътуваш?

— Щях да взема кола под наем, но Реймънд Гарсия ми предложи неговата.

— Малко забавления, а? Да изкараш акъла на израелките?

— Не, ще си почивам — отвърна Дейвис, — може би ще отида до Синай на лов за птици. Да се усамотя и да размисля. Не съм правил планове.

— Може би в това ти е грешката — каза сержант Кокс.

Предишната вечер в бара на „Хилтън“ Камал Рашад бе поприказвал с двама канадски войника на ООН, които служеха в Измаилия на канала. Двама тъпаци от Гуелф, Онтарио, които седяха на бара, пиеха си бирата и още им личеше жълтото около устата.

Когато Дейвис влезе във фоайето на „Пал“, с късата си пострижка, платнената чанта и пакета, голям колкото кутия за обувки, увит в кафява хартия, Рашад си помисли, че и той е като тях — войник на ООН.

Когато се насочи към вътрешните телефони в дъното на регистрацията, Дейвис мина покрай Рашад и той успя да зърне върху маслинено-зелената чанта емблемата с надпис „Морска пехота на САЩ“. С подобен тен и пострижка можеше да бъде само едно от двете: войник или строителен работник. Рашад наблюдаваше входа и двата асансьора, които обслужваха новото крило на хотела. Той погледна отново към пехотинеца, едва когато го чу да пита администратора: „Г-н Банди? Бихте ли ми дали номера му? Забравил съм го.“

Ти никога не си го и знаел, нали? Рашад вече не го изпускаше из очи. Стига да искаше, можеше и да му го подвикне: „824“. Чу пехотинецът да измърморва нещо като „Благодаря“ и вече не отлепяше поглед от него, докато онзи набираше номера.