Елмор Ленард - Преследваният

Мел Банди не беше сигурен в това.

Той слезе от мерцедеса и се вмъкна във фоайето, оправяйки панталоните си, които пак бяха залепнали за задника му, изчака, докато Тали нещо говореше с хората на рецепцията на иврит и като че ли спореше с тях — хубаво, не се оставяше да й пробутват боклук. После се появи управителят, г-н Шапира, който изглеждаше очарован да се запознае с г-н Банди от Детройт. Мел се учуди, но се почувства по-добре.

Отправяйки се към асансьора, той попита:

— Апартамент ли взе?

Тали погледна двата ключа, които държеше:

— Не знам, мисля, че са две съседни стаи.

— Казах им, че искам апартамент.

— Сега ще попитам г-н Шапира.

— Остави — рече Мел, — качи куфарите горе и се обади на човека от посолството. Ще погледна стаите. Ако не ми харесат, тогава ще ги сменим.

Тали каза да, разбира се. Не знаеше дали този господин Банди й харесваше. Изобщо не беше като господин Розен.

Бялото БМВ с включен двигател чакаше на Хайаркон пред „Пал“.

— Накъде е „Хилтън“ оттук?

Валенцуела пак се беше навел напред, загледан през предното стъкло.

Рашад го посочи — онзи там. Само паркът „Индепендънс“ е помежду двата хотела. Можеш да из-припкаш дотук за две минути.

— По-добре изглежда от този тук — рече Теди Кас.

Но Валенцуела беше човекът, който щеше да реши. Той отряза:

— Не обичам да тичам. Искам да бъде съвсем наблизо, на същото място.

— Откъде можех да знам, къде ще отседне? — каза Рашад. — Нали разбираш, той не ми се обади, за да ми съобщи.

Валенцуела не си направи труда да му отговори. Обърна се към Теди Кас:

— Влез вътре и им кажи, че имаме резервация. За две стаи. Чакай малко, кажи им, че си приятел на г-н Банди и открий в коя стая е той.

Теди Кас се измъкна от колата и влезе в сянката на паркинга, под новото крило.

Валенцуела се беше облегнал назад, замислен.

— Къде е срещата за оръжието? Далече ли е?

— На другия край на града, в квартал Атиква.

— Ти и Теди ще отидете там следобед. Но ще трябва да внимаваш. Иначе Теди ще изкупи целия проклет склад.

— Срещата ни е довечера. Той не е човек на когото можеш да се обадиш и да му кажеш, а бе, я да променим срещата за три и четирийсет и пет.

— Добре, довечера да бъде. Как го откри?

— Нали отидох с едно име. Приятел на приятел.

— Пет стотака за автомат узи, така ли?

— Такава беше цената вчера. Може и да се е променила.

— Няма да се притесняваме за това. Няма да се изхвърляме, но няма и да се стискаме. А пистолети!

— Предполагам, че можем, да си купим пистолети и на ъгъла на улицата. Този човек си пада по екзотични оръжия.

— Теди искаше динамит или малко пластичен взрив „Ц4“. Въобразява си, че с тези проклети войни тук има всичко.

— Ако разполага на склад — отвърна Рашад, — нали разбираш, човекът прехвърля стоката през границата в Ливан, продава всичко, до което може да се докопа.

— Ще му направим по-добро предложение — рече Валенцуела.

Когато Теди Кас се появи и тръгна обратно към колата, видяха го да им кима доволно.

— Добре, Кларънс Рашад — рече Валенцуела, — отмени резервацията и идвай. Ще ти покажем как се изпипва една работа.

Войникът от морската пехота, който стоеше зад висока преграда, подобна на съдийска маса, на главния вход на посолството на Съединените американски щати в Тел Авив, се казваше Дейвид Е Дейвис и беше старши сержант от мотострелковите части.

Прическа според устава, бяла фуражка с лъскава козирка, нахлупена точно над очите му, сини униформени панталони и светлокафява риза с къси ръкави и разкопчана яка — „тъпата дневна униформа“. Върху тази униформа се виждаха четири реда лентички за заслуги: все медали от Виетнам — Лентичка за Участие в Бой, медал от Експедиционния Корпус, три Почетни Лентички, две Пурпурни Сърца и една Сребърна Звезда 28 28 Сребърна Звезда — медал, който се дава за особени заслуги. . Под лентичките се мъдреше значка „Отличен стрелец“ и една друга, по-малка, на която бяха изобразени две кръстосани пушки върху венец и означаваше „Отличен стрелец с пистолет“.

Дейвис беше стегнат на вид, но същевременно изглеждаше някак си невзрачен — като дребен фермер, който си е сложил празничната неделна риза и вратовръзка. Дейвис беше на трийсет и четири години. След двайсет и седем дни се уволняваше и това не му даваше мира, вече не можеше дори да спи. Самата мисъл за предстоящото уволнение го плашеше.

Той вдигна телефона веднага след първото иззвъняване и рапортува: „Сержант Дейвис, първи пост… А, вие ли сте, как те? Да, мога да го донеса, щом свърши смяната ми.“ В говора му все още се усещаше следа от южняшки акцент, но беше на изчезване. „Ще трябва да се преоблека и да свърша някои неща, но след около час и половина ще съм при вас. Става ли?“ Той слушаше гласа на момичето, като същевременно гледаше в изпъкналото огледало над главния вход. В него се отразяваше цялото пространство зад сержанта, чак до заграденото с мрежа стълбище в дъното на фоайето. Когато някой слизаше по стълбите или искаше да се качи, дежурният на първи пост трябваше да натисне един бутон, за да отвори вратата в ниската метална мрежа.