Елмор Ленард - Преследваният

— Комуникации — отвърна Мел Банди, — имате я във в-к „Таймс“ , в „Чикаго трибюн“ , в детройтските вестници, може и останалите вестници да са я публикували. Розен се излага на показ, а даже не го знае.

— Той от Натания ли ви се обади?

— Мисля, че така спомена. Но беше — как да кажа — разтревожен, паникьосан. Изплашен до смърт. Виждаш ли, аз вече имах резервация. Казах му да почака и да ми се обади в сряда, късно следобед в хотел „Пал“ в Тел Авив, за да оправим нещата.

— Значи и без това щяхте да идвате?

— Миналия месец му съобщих, че ще дойда по някое време през март.

— Не знаех — рече момичето.

Тя си бе помислила, че г-н Банди, адвокатът на г-н Розен пристига тук, защото някой се бе опитал да убие г-н Розен. Друга причина за идването му досега не й бе известна. Но не искаше да го пита. Той изглеждаше изморен и омаломощен от жегата, даже при климатичната инсталация в колата.

— Във вестниците нищо не пишеше за човек, който да е стрелял по някого — каза Тали. — Ходих в Натания, но не открих в кое кафене се е случило. Разбрах само, че е напуснал хотела.

Когато стигнаха до кръстовището с магистралата, те поеха по едно платно, което завиваше пряко към Тел Авив, минаха край зелен пътепоказател със стрелки и имена на градове, написани на иврит и на английски — Петб Тиквб, Рамала, Тел Авив и край редица войници, които чакаха на стоп; момичета с къси военни униформени поли и млади мъже с бръснати глави, някои въоръжени с автомати.

— Колко път има? — попита Мел.

Тали го погледна въпросително:

— До Натания ли? Според мен надали е останал там.

— Не, до Тел Авив.

— Ами… още двайсетина минути.

— А парите? Човекът получил ли ги е вече?

— Получил ги е вчера — рече Тали, — ще се обади, щом стигнем в хотела.

— Накарай го да ги донесе колкото може по-скоро.

Тали се поколеба, като се чудеше дали е редно да задава въпроси.

— Лично ли искате да ги предадете на г-н Розен?

— Не знам още — отвърна Мел, — нека видим как ще потръгнат работите.

Чернокожият мъж, застанал до отворения багажник на БМВ-то, направи знак на двамата американци, които тъкмо излизаха от летище Бен Гурион, всеки с куфар и малка чанта, да побързат.

По-възрастният от двамата, който много приличаше на бивш професионален играч на американски футбол и настоящ треньор, беше Джийн Валенцуела. Очите му, присвити заради блясъка на слънцето, шареха между бялото БМВ и потока от коли вдясно, напускащи аерогарата. Валенцуела беше късо подстриган, а спортната му риза беше разкопчана и краищата на яката, подаващи се изпод карираното спортно сако, сочеха към раменете му.

По-младият, Теди Кас, беше дългокос и от време на време прокарваше пръсти през кичурите си. Имаше широки рамене и тесен ханш. Краищата на ръкавите на златистозелената му риза бяха леко завити. Теди Кас рече:

— По дяволите, можехме всичко да си донесем. Всичко, което би ни потрябвало.

Чернокожият ги пришпорваше:

— Хайде, хвърляйте нещата вътре. Онези вече потеглиха.

Валенцуела пристъпи към него и попита:

— Видя ли колата им?

— Син мерцедес. И едно маце с хубав задник се качи вътре.

— В нашата посока ли са? — попита Теди Кас.

— Мой човек — рече чернокожият, — винаги можеш да избираш между четири посоки. Възможно е да отиват в Ерусалим. Възможно е да отиват на север или на юг. Трябва да разберем.

В БМВ-то, което вече напускаше аерогарата, Теди Кас още не можеше да се начуди на преминаването им през митницата — да не се наложи да отварят нито една чанта!

Джийн Валенцуела седеше сам на задната седалка. Върху коленете си беше разтворил пътна карта на Израел. Поглеждаше през прозореца към полето и слънцето, а после поглеждаше в картата.

Чернокожият попита:

— Той видя ли ви в самолета? — въпросът не беше насочен определено към никого от двамата.

— Беше отзад с равините и туристите — каза Валенцуела. — Знам какво е направил мошеникът. Компанията му е купила билет за първа класа, а той го е сменил с туристическа. Печели около един бон. Не зная, може и да ни е видял. Няма значение. Пак ще ни види.

— Можехме да донесем всичко, каквото си искахме — не се успокояваше Теди Кас, — всичко. По дяволите. Мислех си, че ще има такава охрана, че не взех даже някой И-Зи Уайдър. 25 25 И-Зи Уайдър — един от първите типове пистолети за три патрона.

— Щеше да е по-евтино, но на кой му пука. Ще си купиш всичко, което искаш — рече чернокожият. — Имиграционните власти питаха ли ви нещо?