Патриша Корнуел - Проектът Калигула

Представи си как Тони се е чувствала в безопасност с онзи, който я е посрещнал на вратата, който я е отвел в мазето, където температурата бе не повече от тринайсет градуса. Може да е била облечена в палтото си, докато са я развеждали и са й показвали колите, и сигурно е била особено впечатлена от ламборгинито. Може да е седнала зад волана и да е свалила ръкавиците си, за да усети допира на въглеродните влакна и да си пофантазира, а после е слязла и може би тогава се е случило. Извърнала се е и човекът е грабнал нещо, може би лоста за скорости, и я е цапардосал отзад по главата.

— А след това е била изнасилена — каза Бъргър.

— Не е вървяла, но са я местили — каза Луси. — Леля Кей казва, че движението продължило повече от час. А след като умряла, започнало отново. Сякаш е била оставена тук долу, може би върху онзи дюшек, а после той се е върнал. Продължило е ден и половина.

— Когато започнал да убива — Бъргър имаше предвид Жан-Батист, — го правел заедно с брат си Джей. Джей бил хубавецът, той правел секс с жените, а после Жан-Батист ги пребивал до смърт. Никога не правел секс с тях. Неговото удоволствие било убийството.

— Джей е правил секс с тях. Значи може би той си е намерил нов Джей — каза Луси.

— Трябва веднага да открием Хап Джъд.

— Как направихте уговорката с Боби? — попита Луси, когато Марино и четири ченгета, облечени в униформи на спецчастите, се появиха в горния край на рампата и тръгнаха към тях: държаха ръцете си близо до оръжията.

— След срещата в офиса на ФБР се обадих на джиесема му — каза Бъргър.

— Значи тогава той не си е бил вкъщи, или поне не в тази къща — заключи Луси. — Освен ако не е бил изключил заглушаващата система и не я е включил пак, след като е говорил с теб.

— Горе в библиотеката има чаша от коняк — каза Бъргър. — Тя може да ни каже дали Боби е той. — Имаше предвид Жан-Батист Шандон.

— Къде е Бентън? — попита Луси, когато Марино стигна до тях.

— С Марти отидоха да вземат докторката. — Очите на Марино шареха навсякъде, попиваха всичко по масите и по пода. Той погледна таксито „Чекър“ и добави: — Криминолозите вече идват. Да видим дали ще можем да разберем какво е станало тук. А докторката ще донесе електронния нос.

В ДНК сградата, в онова, което персоналът наричаше Окървавената стая, Скарпета потопи един тампон в шишенце хексан и го хвърли в блюдо петри, което бе оставила върху епоксидните плочки на пода. Натисна бутона за включване на електронния нос.

Той приличаше на куче — робот, каквото би могъл да проектира създателят на „Семейство Джетсън“: прът, огънат във форма на буквата S, с малки говорители от двете страни на дръжката, които можеха да минат за уши, а носът представляваше метална решетка с дванайсет сензора, които разпознаваха различните химически съставки, също както кучето разпознава миризмите. Кутията с батериите бе снабдена с ремък, който Скарпета окачи през рамо, придърпа пръта по-близо до себе си и поднесе носа над пробата в петрито. Уредът отвърна със светлинна графика на контролната конзола и звуков сигнал, който прозвуча като синтезиран акорд на арфа, хармонична последователност от тонове, характерна за хексана. Електронният нос бе щастлив. Бе реагирал на алканов въглеводород, прост разтворител, и бе преминал изпитанието. Сега му предстоеше много по-печална задача.

Предпоставката на Скарпета бе проста. Изглеждаше, че Тони Дериън е била убита в къщата на Стар, и въпросът бе къде точно и дали други жертви са били подмамвани там в миналото или тя е единствената. Въз основа на температурите, регистрирани от „БиоГраф“ устройството, и на откритията на самата Скарпета, които сочеха, че тялото е държано на хладно и на закрито, тя предполагаше, че Тони се е намирала в едно от мазетата. Където и да е била, беше оставила молекули от химически съединения, миризми, които човешки нос не би могъл да долови, но електронният нос можеше. Скарпета го изключи и го прибра в черния му калъф. Угаси редиците подвижни лампи на тавана — за миг й напомниха за телевизионно студио и за Карли Криспин. Облече си палтото. Слезе по стъкленото стълбище до фоайето и излезе от сградата. Наближаваше осем вечерта и градината с гранитните пейки отпред бе пуста, ветровита и тъмна.

Скарпета сви надясно по Първо авеню и мина покрай болничния център „Белвю“ — отиваше в офиса си, където трябваше да се срещне с Бентън. Главният вход на сградата щеше да е заключен, затова тя сви пак надясно по 30-а улица и видя, че металната врата на един от гаражите е вдигната и оттам се лее светлина. Вътре имаше бял ван с работещ двигател, задната му врата бе отворена, но наоколо не се виждаше никой. Тя използва магнитната си карта, за да отвори вътрешната врата в горния край на рампата, и щом се озова в познатата обстановка от бели и синьо-зелени плочки, чу музика. Мелодичен рок. Сигурно Файлийн бе дежурна. Но за нея не бе характерно да оставя вратата на гаража отворена.