Патриша Корнуел - Проектът Калигула

Чуха се щракания на превключватели.

— Опитай да използваш радиото си — каза Луси на Бонел. — Марино е отвън на улицата. Ако спецекипът още не е разбил входната врата, значи са точно пред нея. Обади му се. Той е на първи канал.

Казваше на Бонел да използва пряка връзка вместо стандартното ретранслиране през диспечер. Бонел откачи радиостанцията от колана си, нагласи канала и натисна бутона за предаване.

— Пушач, чуваш ли ме? — каза, без да откъсва очи от Луси. — Пушач, в ефир ли си?

— Да, чувам те, Лос Анджелис — чу се напрегнатият глас на Марино. — Какво е положението?

— Намираме се в мазето заедно с Детето чудо. — Бонел не отговаряше на въпроса на Марино.

Той я питаше дали е добре, а тя му казваше къде е, като използваше кодовите названия, които двамата явно си бяха измислили. Луси бе Детето чудо и Бонел не й вярваше. Не съобщаваше на Марино, че са в безопасност. Всъщност правеше точно обратното.

— Детето чудо е с теб, така ли? — попита Марино. — Ами Орлицата?

— Потвърждавам и за двете.

— Някой друг?

Бонел погледна към Настя и отговори:

— Хейзъл. 43 43 Икономка, главна героиня в едноименен американски сериал от 60-те години. — Б.пр. — Още едно кодово име, което бе измислила току-що.

— Кажи им, че съм отворила вратата на гаража — каза Луси.

Бонел предаде това, докато Бъргър се връщаше към нея, загледана в блекбърито си, на което пристигаха съобщение след съобщение, придружени от звуков сигнал. Обаждания от Марино, от Скарпета. И от Луси, поне пет. След като бе разбрала, че Бъргър идва насам, без да е наясно какво става, че й липсва жизненоважна информация, Луси й бе звъняла непрекъснато. Беше изпаднала в ужас, бе по-уплашена от когато и да било в живота си.

— Какво е положението ти? — Марино питаше Бонел дали всичко е наред.

— Не съм сигурна кой е в къщата и имах проблеми с радиото — отвърна Бонел.

— Кога мога да очаквам да излезете?

— Кажи му да влезе през гаража — обади се Луси. — Отворен е. Трябва да се качат по рампата до горното ниво.

Бонел предаде съобщението и каза на Луси:

— Приятели сме.

Имаше предвид, че няма да вади пистолета си, че няма да направи някоя шибана глупост като например да я застреля.

Луси свали глока, но не го прибра в кобура на глезена си. С Бъргър тръгнаха да обикалят и тя й показа жълтото такси „Чекър“, мръсотията по гумите и по плочките на пода, но не пипаха нищо. Не отвориха вратите, но надзърнаха през задното стъкло и видяха прокъсаната изгнила постелка, парцаливата лекьосана тапицерия и сгънатата помощна седалка. На пода имаше палто. Зелено. Приличаше на парка. Свидетелят Харви Фоли твърдеше, че е видял жълто такси. Ако не бе много запален по колите, можеше и да не е забелязал, че таксито е около трийсетгодишно, с характерната шахматно оцветена лента, която съвременните модели нямаха. В тъмното всеки щеше да забележи само жълтия цвят, правоъгълното шаси на „Дженеръл Мотърс“ и табелата на покрива, която Фоли си спомняше, че не светела — знак, че таксито е заето.

Луси набързо предаде информацията, която бе получила по телефона от Скарпета, докато с Марино пътуваха насам, уплашени, че се е случило нещо ужасно — Бъргър и Бонел не отговаряха на полицейските радиостанции и на телефоните си и нямаше откъде да знаят, че Тони Дериън е дотичала тук във вторник следобед, че вероятно е умряла в мазето и може би не е единствената жертва. Луси и Бъргър говореха, оглеждаха помещението и чакаха Марино, и Луси все повтаряше, че съжалява, докато накрая Бъргър не й каза да спре. Каза, че и двете са виновни, задето са крили неща, които би трябвало да обсъдят, че никоя от тях не е действала честно. Докато говореше, стигнаха до работните маси, две от които бяха пластмасови, с чекмеджета и множество отделения. Върху тях бяха пръснати инструменти и най-различни части: орнаменти за преден капак, клапани, хром пръстени, гайки, болтове. На един лост за скорости имаше голяма стоманена топка с кръв по нея, или може би ръжда. Не го докоснаха, нито пък макарите с фина жица или малките електронни платки, които Луси разпозна като записващи модули, нито бележника, който намериха.

Той бе подвързан с черен плат, с жълти звезди върху него, и Луси отметна корицата с дулото на глока. Книга със заклинания, с рецепти и отвари за уроки, за защита, за победа и за късмет, всички изписани на ръка с шрифта „Готам“, толкова прецизно, че изглеждаха като напечатани. На масата имаше и малки торбички от златиста коприна и съдържанието на някои бе изсипано: дълги черно-бели косми и валма мъх. Приличаше на вълча козина. Бе разпръсната по масата и по пода, на който личаха следи от чистене, наскоро някой бе бърсал нещо в близост до металически оранжевото „Ламборгини Диабло VT“. Гюрукът му бе свален, а на седалката до шофьора имаше маслиненозелени ръкавици с един пръст, с длани от щавена телешка кожа. Луси си представи как Тони Дериън влиза в къщата горе, след като е тичала дотук.