Патриша Корнуел - Проектът Калигула

— Щурмовият екип идва насам и никой няма да те повика. Можеш да питаш Марино. Той е на първи канал. — Луси включи инфрачервения уред и го насочи към прозорците горе. На екрана те изглеждаха тъмнозелени, а пердетата бяха сивкавобели. — Може да има някакво топлинно излъчване от коридорите — каза тя и видя как полицаят тръгва.

Скоро се скри от погледа й, запътил се да участва в щурма. Той обаче нямаше да се състои там, където отиваше, а на мястото, което току-що бе напуснал. Луси извади хидравличния разширител — той можеше да упражни налягане от седемстотин килограма на квадратен сантиметър, напъха челюстите в пролуката между гаражната врата и касата и заработи с крачната помпа. Дървото заскърца, после се чуха няколко силни пукота: железните панти се огънаха и се скъсаха. Тя грабна инструментите си, промуши се през отвора и затвори вратата, така че от улицата да не личи, че е разбита.

Озова се в хладен мрак. Стоеше на най-ниското ниво от гаража на Стар и се опитваше да се ориентира. Инфрачервеният уред нямаше да й помогне тук, той улавяше само топлина, така че Луси извади фенерчето си и го включи.

Алармената система на къщата не работеше. Вероятно след пристигането на Бонел и Бъргър човекът, който ги бе пуснал вътре, не я бе включил отново. „Може би Настя“, помисли Луси. Беше виждала икономката при последното си идване и я помнеше като немарлива и високомерна жена, една от скорошните придобивки на Хана, или може би на Боби. Беше й се сторило странно, че хора като Настя изведнъж са станали част от живота на Руп. Те не бяха в стила му и вероятно решението не бе негово. Това я накара да се зачуди какво в действителност се е случило с него. Не мислеше, че е възможно да убиеш някого със салмонела, а и едва ли имаше грешка в диагнозата, не и в Атланта — град, който се славеше със своите медицински центрове. Може би Руп сам бе пожелал да умре, защото Хана и Боби съсипваха живота му и той знаеше какво го чака занапред: да остане без нищо, стар, немощен и зависим от тях. Беше възможно. Хората правят такива неща. Хващат рак, претърпяват злополуки, съкращават пътя до неизбежното.

Остави сака и извади глока от кобура на глезена си. Дългият лъч на фенерчето шареше по варосаните стени и теракотените плочки. Току вляво от вратата на гаража имаше място за миене на колите. От края на един небрежно навит маркуч капеше вода, по целия под бяха разхвърляни мръсни кърпи, между тях лежеше обърната пластмасова кофа, а наблизо имаше няколко туби белина „Клорокс“. Виждаха се следи от обувки и гуми. Имаше и ръчна количка и лопата, покрити с кора от засъхнал цимент.

Тя проследи дирите от колела по пода и още отпечатъци от стъпки с различни шарки и размери, може би от маратонка, може би от ботуш. Поне двама души бяха идвали тук, а вероятно и повече. Вслушваше се и осветяваше помещението с лъча на фенерчето. Знаеше как би трябвало да изглежда това мазе и забелязваше разликите. Навсякъде личаха следи от дейност, която нямаше нищо общо с поддръжката на стари коли. Мощният лъч мина по ремонтна зона с работни маси, уреди за налягане, измервателни уреди, въздушни компресори, устройства за зареждане на акумулатори, щанги, кутии с масло и гуми, всичките прашни и нахвърляни както дойде, сякаш никой не ги е ползвал по предназначение.

Изобщо не беше като едно време, когато подът бе толкова чист, че човек можеше да яде на него, защото гаражът бе гордостта на Руп — освен библиотеката му. Двете помещения бяха свързани чрез тайна врата зад една картина с кораби. Лъчът на фенерчето мина по дебелия слой прах и паяжините на един подемник, който Руп бе инсталирал, когато автомобилните канали станаха незаконни — бе решено, че не са безопасни заради въглеродния окис, който се събира в ямата, когато двигателят на колата работи. По-рано тук нямаше гол дюшек до стената, покрит с големи кафяви петна, като от кръв. Луси видя косми — дълги, тъмни, руси — и усети някаква миризма, или поне така й се стори. Наблизо имаше кутия с хирургически ръкавици.

На около десет крачки бе старият автомобилен канал, покрит с бояджийско платно, което по-рано го нямаше. Подът наоколо бе осеян със стъпки, подобни на другите, които бе видяла, и имаше петна засъхнал бетон. Тя приклекна и повдигна края на платното. Отдолу имаше листове шперплат, а под тях фенерчето й освети дупката, на чието дъно се виждаше неравен пласт бетон, не много дебел, само около половин метър. Който и да бе нахвърлял вътре бетона, не си бе направил труда да го заглади: повърхността бе грапава, на бабуни. На Луси й се стори, че усеща пак онази миризма, и ясно почувства тежестта на пистолета в ръката си.