Крис Картър - Хищникът

— И е започнал да наблюдава дома на Лора Мичъл, с надеждата да я зърне и да се увери, че тя е добре — допълни Карлос.

— И аз си помислих, че ще го направи — съгласи се Робърт.

— Не смятате ли, че е постъпил тъпо за човек, който не е глупав? — попита Блейк. — Поне ми кажете, че не е подозирал, че апартаментът е под наблюдение.

— Ти видя снимките в стаята му, нали? Той е обсебен от Лора Мичъл от години. Манията му е чиста и неувяхваща любов и надделява над трезвото мислене. Разбира се, Смит е знаел, че е опасно да ходи там и че може да го заловят, но не е можел да превъзмогне желанието си. Трябвало е да разбере, да се увери, че тя е добре.

— Нещо като пристрастеност?

— По-силно от пристрастеност, капитане. Натрапчив, непреодолим импулс. — Хънтър се обърна към полицая в стаята: — Той поиска ли адвокат?

— Още не. Иска да говори с теб.

Всички погледи се насочиха към Робърт.

Той се втренчи в Джеймс Смит.

— Добре.

Очите на Джеймс Смит се стрелнаха към Хънтър веднага щом детективът влезе в стаята за разпити.

— Аз съм детектив Робърт Хънтър от специалната секция на отдел „Убийства“. Преди два дни говорихме по телефона. — Хънтър сложи на металната маса поднос с кафеник и две чаши. — Кафе?

— Тя е била отвлечена и убита, нали? — Смит беше нервен и разтревожен.

— Прясно е. — Робърт напълни двете чаши и плъзна едната към Джеймс. — Като гледам, нуждаеш се от кафе.

Смит не откъсваше поглед от лицето на детектива.

— Лора е била отвлечена и убита, нали? — Този път въпросът му прозвуча като молба.

Робърт издърпа стола срещу него, отпи от кафето си и седна.

— Казаха ми, че ме арестуват за отвличането и убийството на Лора Мичъл.

— Да, тя беше отвлечена… и убита — отговори Хънтър и после замълча за секунда. — Всички в участъка са заложили на теб. Мислят, че ти си го направил.

Джеймс Смит затвори очи и въздъхна тежко.

— Кога?

Робърт го погледна.

— Кога е била убита? — В гласа на Смит прозвуча болка.

— Няколко дни, преди да почукаме на вратата ти.

Джеймс продължаваше да гледа Робърт, но погледът му стана унесен, сякаш мислите му бяха някъде далеч.

— Знаем, че си говорил с Лора в последната вечер на изложбата й в художествената галерия „Даниъл Росдейл“. И видяхме стаята в апартамента ти.

— Имам право на адвокат, нали? — попита задържаният.

— Разбира се, но аз не съм дошъл да те разпитвам.

Джеймс се подсмихна.

— Сериозно? И какво е това? Дружески разговор? Дошъл си да ми станеш приятел?

— В момента не е лошо да имаш приятели.

— Приятелите няма да помогнат. Нали каза, че всички са заложили на мен. Вече си решил. Ще повярваш каквото искаш да вярваш, независимо от всичко.

— Опитай. — Хънтър се наведе напред.

Смит насочи вниманието си към еднопосочното стъкло и напрежението му се засили.

— Мислиш ли, че бих наранил Лора… по някакъв начин? — Той отново отмести поглед към Робърт. — Обичам я по начин, който ти никога няма да разбереш.

— Любов, която задушава сърцето ти и те държи буден нощем? Любов, която те кара да дишаш трудно, когато тя е наблизо, дори ако не те забелязва? Любов, при която ако трябва да чакаш вечно само за едно докосване или целувка, ще го направиш?

Джеймс не отговори.

— Да, знам за каква любов говориш.

Смит сключи пръсти толкова силно, че кокалчетата им побеляха.

— Така ли я обичаш? — Нещо в гласа на Хънтър накара Джеймс да повярва, че детективът може би го разбира.

— Познавах Лора от банката много преди тя да стане известна художничка. — Смит тъжно поклати глава. — Тя обаче не ме познаваше. Не ме забелязваше. Сигурно не знаеше, че съществувам. Говорих с нея няколко пъти в стаята за кафе. Лора се държеше добре, но всеки път трябваше да се представям. Не бях достатъчно важен или привлекателен, за да запомни кой съм. — Очите му се изпълниха с тъга. — Дори не бях поканен на прощалния й купон.

В съседната стая капитан Блейк се обърна към Гарсия:

— Трябват ни имената и снимките на всички банкови служители в отдела на Лора Мичъл по време на последните й шест месеца там.

Той веднага вдигна телефона.

— Залавям се.

Джеймс отпусна ръце.

— Останах в банката още две години, след като Лора напусна, но следях кариерата й от самото начало. Прочетох всяка статия за нея и ходих на всичките й изложби. Дори започнах да харесвам и да ценя изобразителното изкуство. — В очите му се прокрадна лека увереност. — И после един ден се погледнах в огледалото и реших, че съм достатъчно важен и привлекателен, за да ме забележи, и само трябва да изгладя някои ръбове.