Том Харпър: Трезорът на Сен Лазар

Опита кантонерката, но тя беше заключена. Бюрото имаше чекмедже и тя го издърпа. Почти очакваше да намери вътре перодръжка и мастилница. Вместо това видя правоъгълни парчета лъскава непрозрачна пластмаса, като черен кехлибар или полиран базалт. Едното беше с размерите на тесте карти, а другото — колкото книга с твърда подвързия. В прашното чекмедже те приличаха на артефакти от друга цивилизация. По тях нямаше никакви надписи. Ели взе по-малкото, за да го разгледа, и щом докосна повърхността му, то изведнъж светна. Червени букви заиграха зад огледалната повърхност: „Въведи парола“.

— Трябва да внимаваш какво пипаш тук.

Ели изпусна кутията и тя падна върху бюрото, греейки в червено като горещ въглен. На прага стоеше мъж. Беше висок и едър. Лицето му може би щеше да е красиво, ако не беше така деформирано от удари. Сивият му костюм проблясваше при всяко движение. Пипалце от татуировка надничаше изпод яката на ризата, а на лявото му ухо блещукаше златно топче.

Той се приближи и взе от бюрото парчето пластмаса, което Ели беше изпуснала.

— Дестрир — представи се той. — Не си ли виждала мобилен телефон?

— Моят има бутони.

— Изхвърли го. — Гласът му беше мек, а акцентът — труден за определяне. — Това е твоят нов най-добър приятел. Паролата е в едно съобщение в телефона. Никога не я записвай, запомни я. Ако я забравиш или сметнеш, че е била дешифрирана — ела при мен.

Той набра номер на клавиатурата, която се беше показала под повърхността. Междувременно оживяха още символи.

— Зелено за обаждане, червено за затваряне. Може да върши и други неща, които ще ти покажем по-късно. Фирмата плаща за неограничено ползване, така че можеш да провеждаш колкото искаш лични разговори. Така ни излиза по-евтино, отколкото да се опитваме да научим кой с кого е говорил. Същото се отнася за компютъра.

Той вдигна другия уред и отново набра номера. Ели чу щракване. Капакът се завъртя на невидими панти и пред тях се показаха екран и клавиатура.

— Това е лаптоп. — Погледът на Дестрир я накара да трепне. — Ето и твоите карти. — Той извади картонен портфейл от джоба си и го сложи на бюрото. — Фирмена кредитна карта. Няма таван, но проверяваме колко харчиш. Не можеш да я използваш неограничено за лични нужди. А това е чип картата ти за сградата. Прекарвай я през четците, когато искаш да отидеш някъде. Ако не ти е разрешено да влезеш, вратата няма да се отвори. Стой далеч от шестия етаж — там е забранена зона.

Той седна на бюрото и се надвеси над нея. Ели бутна стола си назад.

— Тук обръщаме голямо внимание на безопасността. Запазваме си правото да следим работата ти с компютъра, имейлите и страниците, които посещаваш, телефонните ти разговори и влизането и излизането от сградата.

— Разбирам — отговори тя и се запита какво ли смятат, че може да направи.

— Всички машинки имат софтуер, който гарантира, че няма да нарушиш нашата безопасност дори случайно. — Той плъзна лист хартия по бюрото. — Подпиши, че си разбрала и си съгласна с мерките за безопасност.

Люксембург

До пет без четвърт Леми успя да научи онова, което клиентът му искаше да знае. Толкова се беше потил, че размъкнатата му риза заприлича на парцал за миене на пода. Косата му беше чорлава, защото я подръпваше, когато се замисляше, и на върха на носа си напипваше подуваща се пъпка. Обаче като се имаше предвид колко е изкарал този ден — напълно си заслужаваше.

Работи още половин час просто за очи, после си прибра нещата в чантата и си тръгна. Намери автомобила си в подземния паркинг на „Площада на мъчениците“ и настроението му се подобри. Сребристото ауди беше единствената му слабост. Не най-скъпият модел, не нещо, което би могло да събуди подозрението и завистта на колегите, но автомобилът беше оборудван с всички възможни екстри, предлагани в каталога. Леми го смяташе за първа вноска в неговото бъдеще, обещание за по-добрите времена, които щяха да настъпят.

Запали двигателя и пусна климатика, за да охлади пламналото си лице. Извади от жабката сребърната плоска бутилка и отпи глътка петнайсетгодишно уиски — още една негова слабост. След това отпусна глава на кожената облегалка, затвори очи и остави музиката, усилвана от десетте високоговорителя, да го погълне. Обеща си, че няколко месеца няма да го прави пак. Не си заслужаваше стреса. Пък и клиентът плащаше толкова, че нямаше да има нужда да го прави скоро.

Почукване по стъклото осуети по-голямата част от ефекта на уискито. Леми отвори очи, изпълнени с ужас, който се смени с объркване, когато видя Кристин Лафарж.