Том Харпър - Трезорът на Сен Лазар

Сякаш някой с магическа пръчка беше докарал обзавеждането на френски замък в тази бруталистка 4 4 Архитектурен стил през 1950 до 1970, рожба на модернисткото движение в архитектурата. — Б.пр. кула на деветдесет метра над Лондон: симфония от тъмно дърво и тежки тъкани, позлатени заврънкулки и лакирани повърхности. Маслени картини в шантаво натруфени рамки покриваха стените като в музей, с изключение на една, която беше стъклена. Вече се смрачаваше. Градът се подготвяше за нощта и килимът от светлини се простираше, докъдето поглед стигаше. Тя не познаваше Лондон толкова добре, че да различи забележителностите, но реши, че разпознава Парламента и катедралата „Свети Павел“.

— Виж. — Дъг разглеждаше позлатена масичка за сервиране от слонова кост. — Мисля, че е Луи XIV — истински седемнайсети век. А този стол сякаш е изнесен от Версай.

Ели тръгна замаяна из апартамента. Не смееше да докосне нищо. В спалнята имаше огромен матрак, висок почти до хълбока й, положен в орехова рамка, която можеше да служи и за лодка. Драпиран плат висеше над мястото за главата като балдахин. Прозорците гледаха на запад, към „Канари Уорф“ и Темза, която се простираше към тъмния хоризонт. Някой я докосна и Ели се скова. Беше Дъг, не го беше чула по дебелия килим. Той пъхна нос в косите на врата й и я целуна. Свали якето от раменете й, пресегна се и поведе борба с копчетата на памучната блуза. После я поведе към леглото.

— Може би беше права — прошепна той. — Не е толкова лошо.

Ил де Пеш, 1142 г.

Графът още е коленичил пред олтара, но главата му лежи на няколко метра встрани. Около него се точат пипалца от кръв, сякаш тялото отчаяно иска да намери липсващата част. Охраната му е на прага, но са потресени от видяното — параклисът се е превърнал в кланица.

Мисля си за момче, коленичило пред друг олтар, на друго място, много далеч оттук. В един различен свят.

Как можах да стигна дотук?

Уелс, 1127 г.

Коленича пред епископа. Скалпът ми щипе на мястото, където сутринта ми избръснаха тонзура с бръснача; грубата вълна на расото, което ме накараха да облека, ми боцка. Камъните на пода са твърди и студени под коленете ми.

Цяла тълпа е дошла да стане свидетел на този миг: баща ми и брат ми, неговият сенешал и по-първите васали в предната редица. Както и абатът на „Свети Дейвид“, който се надява, че един ден ще внеса в манастира част от моето наследство. Зад тях стоят мама и сестрите ми; зад тях прислужниците, крепостниците и техните жени и деца. Петдесет-шейсет души, всички зависими от баща ми да разрешава техните спорове, да защитава техните домове и да събира данъците им. Не всички са благодарни за това. Чувствам изпълнените им с горчивина погледи като ножове в гърба си. Аз съм техен враг.

Зная защо е така, макар и да не го разбирам. Те са уелсци и британци, а аз съм нормандец. Обаче съм роден тук, както и моят баща. Кракът ми никога не е стъпвал в Нормандия. Разбира се, чувал съм историите. Как херцог Уилям изискал английската корона от узурпатора Харолд; как моят прадядо Енгеранд се сражавал с него при Хейстингс; как моят дядо последвал граф Клеър в Уелс и бил възнаграден със земите, които сега притежава баща ми. Обичам тези разкази за рицари и сражения. Винаги тормозя брат Осуалд — монаха, който ми преподава — да ги разказва отново и отново. Той предпочита разкази за светци и Исус.

На тази възраст не ми е хрумвало, че тези истории имат и обратна страна. Всеки път, когато мечовете и копията на моите предци са улучвали целта си, те са попадали в телата на предците на онези, които сега ме гледат кръвнишки от дъното на черквата.

Епископът носи пръстен — дебела златна халка с голям син камък. Той се притиска към кожата ми, когато епископът слага ръка на челото ми. Аз се вторачвам в камъка и се опитвам да не плача. Не искам да ставам свещеник. Искам да бъда рицар като Ралф. Вече мога да се бия с дървен меч и да яздя в галоп коня на баща ми по ливадата край реката. Обаче рицарите са скъпи. Трябва да се купуват коне и да се хранят, да се поддържат добре оръжията и снаряженията, да се плаща на оръженосци и коняри. Баща ми казва, че рицарят докарва печалба само по време на война, докато свещеникът печели прехраната си всяка година.

Епископът се навежда към мен. Дъхът му мирише на лук.

— Готвиш се да встъпиш в свята служба. Даваш ли тържествена клетва да отхвърлиш капаните на този свят и да се обърнеш към Христос?

Потискам желанието да погледна през рамо. Зная, че Ралф гледа, и се надявам да се гордее.