Том Харпър - Трезорът на Сен Лазар

— Да не проливаш кръв.

Свивам ръката си в юмрук, за да скрия кървавото петно. Бях навън преди разсъмване, за да проверя капаните, които заложихме с брат ми Ралф. Беше се хванал един див гълъб. Със собствените си ръце му извих врата.

— Да бъдеш целомъдрен.

С удоволствие се заклевам за това, макар и да не знам какво означава. На осем години съм.

— Питър от Камрос, църквата те приема като един от своите.

Тази нощ лежа на сламеника между моето куче и брат ми и си повтарям клетвите шепнешком. Струват ми се толкова многозначителни. Това беше първият път, когато с мен се отнесоха като с възрастен. Не ми харесва пътят, който ми беше избран, но се заклевам пред Бог, че ще изпълня обещанията си към него.

Тогава още не мога да си представя колко дълбоко ще наруша всяко от тях.

Лондон

Ели изтича нагоре по стълбите и вратите от матирано стъкло се разделиха пред нея, за да я пропуснат вътре. Хрумна й, че в отминалите времена щяха да ги смятат за вълшебни. Тази сутрин не се изгуби, но въпреки това дойде по-късно, отколкото беше планирала. Оказа се, че е трудно да се измъкнеш от голямото легло, особено когато Дъг използва всичките си хитрини, за да осуети тръгването й.

Тя кимна на секретарката зад рецепцията и пое към асансьора, но пред него се спря. Никъде не се виждаше панел с бутони.

— Трябва да използвате картата си.

Една ръка със златни ръкавели, които блестяха на фона на ризата, се протегна край нея и пъхна чип карта в дискретния процеп до асансьора. Ели се обърна.

— Вие ли сте новото момиче?

— Ели.

— Деламер.

Вече беше забелязала, че в „Монсалват“ никой не използва малки имена, макар че Деламер изглеждаше прекалено млад, за да е усвоил вече този навик. Имаше жълтеникава кожа и черни очи. Все се усмихваше някак гузно, сякаш изпитваше неудобство заради нещо. Черната му коса беше прошарена отстрани, макар че не беше много по-възрастен от нея.

— В отдела на господин Бланшар ли работиш?

Той се изсмя тайнствено.

— Всички тук работят за Бланшар. Аз съм откъм правната страна. Много е досадно.

Влязоха в кабинката и Деламер натисна бутона за втория етаж, а после, без да пита, този за петия. Тя погледна бутона над нейния и си спомни какво беше казал Дестрир: Стой далеч от шестия етаж. Там е забранена зона.

— Кой работи на шестия етаж — попита тя възможно най-небрежно.

Деламер сякаш трепна и започна да оправя вратовръзката си.

— В някои отношения „Монсалват“ е много развито място. През повечето време нямаш представа какво прави човекът до теб. Това ни подлудява, но Бланшар настоява, че в името на безопасността така е по-добре.

Асансьорът оповести с камбанен звън, че е пристигнал, и Деламер отново пъхна чип картата в процепа, за да отвори вратите.

— Май тук безопасността е особено важна. От какво ги е страх? От обир?

— Бланшар обича да казва, че от една банка може да се открадне нещо повече от пари. Стара къща като тази има какво да крие.

Вратата започна да се затваря, той пъхна ръка, за да я спре, и се вгледа в Ели със странна тъга зад неохотната си усмивка.

— Не приличаш на момичетата, по които обикновено си падат.

Тези думи се стовариха върху нея като удар. Почувства, че очите й се насълзяват, и се замоли да не се разреве. Това наистина щеше да я довърши. Деламер, изглежда, осъзна, че е казал нещо не на място.

— Сигурен съм, че ще се справиш — каза той. — Ще се справиш — повтори. — Само бъди внимателна.

Сякаш искаше да каже още нещо, но затварящата се врата го прекъсна. Но този път не се опита да я спре.

Когато асансьорът пристигна на петия етаж, Ели се беше съвзела дотолкова, че вече нямаше опасност да се разреве пред първия колега. „Идиотка — каза си тя. — Разбира се, че не си като тях.“

Въпреки това имаше нужда още от минутка, преди да се изправи пред Бланшар. Прекоси празното фоайе и се облегна на прозоречния перваз. Сградата се издигаше около вътрешна градина като затвор или училище и този прозорец гледаше право към нея. На отсрещния покрив един гълъб почистваше с човка перата си.

Докато гледаше надолу, Ели осъзна нещо. Залепи нос в стъклото и започна да брои етажите на банката. Партер, първи, втори, трети, четвърти, пети — но когато погледна нагоре, видя само плосък покрив.

Нямаше шести етаж.

Поклати глава, за да прогони объркването. Стара къща като тази има какво да крие. Намери хартиена кърпичка в чантата си и попи очите си, за по-сигурно. След това отиде да потърси Бланшар.