Том Харпър - Трезорът на Сен Лазар

Опипа ръкохватката, за да намери бутона, и свали електрическия прозорец, като същевременно пъхна бутилката в джоба на вратата. Отвън лъхна на парфюм.

— Забравил ли съм нещо? — „Опитай се да запазиш спокойствие.“

Тя се усмихна широко и каза:

— Исках да се извиня, че сутринта бях рязка с вас. — Наведе се по-близо до прозореца. — Бях изненадана. Напоследък сме под голямо напрежение.

— Да, това е проклятието на съвременния свят — съгласи се Леми.

— Знам, че просто си вършехте работата. — Ръцете й бяха отпуснати на вратата, пръстите й висяха свободно и леко докосваха ръкава на ризата му. Леми бързо съзря възможността за премия след свършената работа.

— Да ви почерпя едно питие?

Тя се изсмя гърлено.

— Би ми дошло добре.

Лафарж отвори вратата, плъзна се на седалката до него и започна да приглажда полата върху бедрата си, за да привлече вниманието му към тях. Подуши алкохолния му дъх.

Сложи си колана и се отпусна удобно. Когато забеляза, че Леми стрелна поглед към цепката между гърдите й, се усмихна.

Това щеше да е лесна работа.

Лондон

Телефонът на Ели започна да звъни в пет часа и тя затърси с пръсти правилното място по панела, за да отговори.

— Колата на г-н Бланшар ви очаква — каза й секретарката от приемната.

Ели затвори папката, която проучваше, и грабна дамската си чанта. Когато надникна в кабинета на Бланшар, той говореше по телефона и слушаше напрегнато, но й се усмихна за довиждане.

Колата му беше огромно тъмносиньо чудовище, което запълваше почти изцяло тясната уличка пред банката. Униформеният шофьор задържа вратата, докато тя се настани на бялата кожена седалка. Почти се страхуваше да седне на нея — подобно на дете в магазин с чупливи и скъпи неща. Видя крилатия кръст, вплетен в буквата „Б“ на волана, и й хрумна, че вероятно става дума „Бентли“.

— Днес ви е първият ден при нас, мадам?

Ели се смръщи. Никой не я беше наричал „мадам“. След това кимна.

— Предполагам, че всички получават това в първия си ден.

Тогава видя усмивката му в огледалото за обратно виждане.

— Не всички, мадам.

— Ели.

Той зави със заучена лекота в тясната уличка, макар да й се стори, че всеки момент ще отнесе стената. Когато се вляха в движението, Ели се загледа през прозореца в тълпите чиновници, които вървяха по улица „Крал Уилям“. Повечето не обръщаха внимание на бентлито или го стрелваха с недоволен поглед. Само едно момченце на около десетина годинки с фланелени шорти и голямо червено кепе застана на пътя на тълпите и се загледа с невинна възхита в минаващия мощен автомобил. Ели му помаха. Това, че в Ситито съществуваха деца, й се стори донякъде немислимо. Момчето не отговори на жеста й.

— Не може да ви види — обади се шофьорът. — Стъклата са тонирани.

Ели се облегна, чувствайки се като глупачка.

Колата спря в подножието на небостъргача — един от трите, които се извисяваха в небето над бетонната крепост Барбикан — северния край на града. Ели се измъкна от колата, преди шофьорът да успее да й отвори, и се запита дали не е проявила грубост.

— Изглежда, някой е дошъл да ви посрещне — каза шофьорът.

В първия момент Ели не го видя — търсеше човек с костюм, защото предположи, че е някой от банката. Забеляза го едва когато тръгна към нея. Кафяво кадифено яке, ленена риза с кръгла яка, наполовина разкопчана; вълниста черна коса и леко брадясали бузи.

— Дъг?

Произнесе го по-яростно, отколкото бе възнамерявала. Дъг беше Оксфорд, нейното минало и съмнения. Не го искаше тук. Не и днес.

Усмивката му се стопи.

— Обадих се в работата ти… твоят шеф ми даде адреса. Аз… исках да се извиня. — Вторачи се в бентлито и се опита да си придаде безразличен вид. — Хубава кола. Това част от екстрите ли е?

— Още не — отговори Ели, приближи се към него и го целуна по бузата. — Извинението е прието. — Шофьорът чакаше, за да й предаде връзка ключове.

— Трийсет и осми етаж. Ще намерите всичко, от което имате нужда.

На асансьора, изглежда, му трябваше доста време, за да стигне до целта. Ели и Дъг стояха в срещуположните ъгли, караницата от предишната вечер още не беше забравена.

— Сигурен ли си, че дойде да се извиниш — попита Ели предпазливо, — а не да ме спасиш и върнеш обратно в Оксфорд?

Дъг вдигна ръце в знак на невинност.

— Просто исках да се уверя, че си добре. — Излязоха от асансьора и Ели заопипва ключовете, които й беше дал шофьорът.

— И разбира се, да видиш новото жилище. Аз… уха…