А аз? Зная, че трябва да извадя меча си и да извърша услугата, за която са ме наели. Или поне да се защитя. Обаче се намирам в хватката на висша сила. Спомням си клетвата, която дадох преди половин живот.
Да защитавам църквата, Господи мой, и беззащитните.
Как стигнах дотук?
Люксембург
Леми Мартенс знаеше, че има най-лесната работа на света. Банков инспектор в офшорна зона. Обичаше да се шегува, че изборът на ресторант, където да обядва, е най-голямата трудност през работния му ден. Обаче точно в момента работата му не беше най-лесната. Точно сега се потеше.
— Искате ли още кафе?
Секретарката се беше появила отново с кана кафе. Леми остави чашата си на масата и я плъзна по плота, за да не види тя, че ръката му трепери. Чашата беше от хубав порцелан — „Вилрой и Бош“. Леми беше погледнал дъното на чинийката.
— Управителката скоро ще дойде.
През целия си живот Леми знаеше, че светът му дължи повече, отколкото му даваше. Работата му, заради която се въртеше в кръговете на международната финансова общност, от която лъхаше на пари и надменност, само засилваше недоволството му. Искаше да има скъпите германски лимузини, които виждаше на паркингите, и италианските костюми, с които се разминаваше по коридора. Вярваше, че ги заслужава.
Затова премина на свободна практика. В другите държави контролните органи бяха подкупвани, за да си затварят очите. В Люксембург обаче затварянето на очите до голяма степен влизаше в длъжностната му характеристика. Но му плащаха за тази дискретност — и тук се криеше проблемът. Нищо сериозно, но ако искаш да разбереш дали конкурентната фирма изпитва затруднения с изплащането на заплатите или някой филиал губи пари и е готов за купуване, Леми можеше да го научи за теб. Това му осигуряваше десет хиляди евро месечно върху заплатата — скрити грижливо на място, където никой не би могъл да ги намери. Обаче всеки път се потеше заради това.
Прочете отново надписа на стената: Банка „Монсалват“ АД. Макар че работеше за министерството, никога не беше чувал за тях, но това не го изненада. В Люксембург имаше повече от сто и петдесет банки, привлечени от ниските данъци и контрольори като Леми, които не задават твърде много въпроси. Повечето от тях се ограничаваха само с фирмената табела и телефонен номер.
От вътрешния кабинет излезе жена с права сива пола и бяла блуза, закопчана до врата. Сигурно наближаваше петдесетте, но бе с фина и слаба фигура и притежаваше красота, която разведеният два пъти Леми можеше да оцени.
— Кристин Лафарж — протегна ръка жената. — Аз съм управителка на този клон. Днес не очаквах посещение от вашия отдел.
— Случайна проверка — увери я Леми. — Чиста формалност. Нали разбирате, новия климат. Трябва да виждат, че развиваме дейност.
Очите й се присвиха.
— Обикновено вашият директор се обажда, за да ни предупреди. От чиста любезност, за да можем да приготвим документацията.
Леми разтвори ръце, като се надяваше, че тя няма да забележи потта по дланите му.
— Мога само да се извиня.
Секретарката донесе разпечатката, която му беше нужна: списък със сметки. Леми го огледа, преструвайки се, че прави случаен избор.
— Тази.
Мадам Лафарж повдигна вежди.
— Това е една от най-важните ни сметки. Ако клиентът знаеше, че проучвате финансите му, щеше да е… — Тя се замисли за подходящата дума. — … покрусен.
В изтънчения свят на люксембургските банки това беше най-ясното предупреждение, което можеше да отправи. Друг път Леми щеше веднага да се извини за очевидната си грешка и да поиска друга сметка — може би тази, която самата госпожа Лафарж би му посочила — и след три часа педантично бездействие, щеше да я увери, че всичко е наред.
Обаче хората, които го бяха изпратили тук, плащаха твърде много. Той притисна върховете на пръстите си и доби строг вид.
— Страхувам се, че трябва да настоявам. Такива са процедурите… — Той изви очи към тавана, сякаш служеше на висша сила.
— Разбира се — каза госпожа Лафарж. — Веднага ще ви донесат файловете. А аз ще се обадя в главната ни квартира в Лондон, за да ги информирам.
Леми се усмихна в знак на благодарност, като същевременно се опитваше да скрие кривите си зъби, и се запита защо ли устата му е толкова пресъхнала.
Лондон
За първия си работен ден Ели пристигна късно и изтощена. Одеяло от сиви облаци покриваше града, завивайки го в горещината и влагата, и всичко стана лепкаво. Тя мислеше да дойде в Лондон предната вечер, но остана в Оксфорд и будува почти половината нощ, водейки с Дъг същия спор, който бяха водили цяло лято. Накрая се заключи в спалнята си и се приспа с плач. Минута по-късно, или поне така й се стори, будилникът я върна в действителността.
Читать дальше