Том Харпър: Трезорът на Сен Лазар

— Казах ти, че сме изключителна компания, но не разполагаме с големи активи и не сме инвестирали големи суми за наша сметка. Нашето богатство са сърцата и умовете на нашите служители. Необикновени хора. Като теб.

Ели седеше сковано на дивана със събрани колене.

— Сигурно си мислиш, че те лаская? Мога да разлепя обяви в правилните университети и другата седмица ще разполагам с петстотин безупречни молби. Всички ще бъдат еднакви: от едни и същи университети, с едни и същи степени и едно и също мислене. Всички ще са учили здраво, но само в рамките на система, която е създадена така, че да им помогне да успеят. Докато ти, Ели, успя да постигнеш успех извън тази система. А това е нещо изключително. Тези, за които стана дума, смятат, че животът е игра, която се играе между две бели линии, с правила, точки и съдии, които надуват свирките, щом някой ги ритне между краката. Ние с теб, Ели, знаем, че това не е така.

Бланшар отвори папката, която лежеше на бюрото му, и извади два листа, които й заприличаха на нейната автобиография. Как бяха успели да се доберат до нея?

— Разкажи ми за себе си.

— Защо вие не ми разкажете?

Сама се изненада от смелия отговор. Може би наистина не искаше тази работа. Обаче Бланшар не изглеждаше обиден.

— Елинор Керис Стентън. Родена на 22 февруари 1987 в Нюпорт, Южен Уелс. Майка ти е работила в различни производства, баща ти… — Той вдигна рамене. Доколкото Ели виждаше, не четеше от листа. — Учила си в занемарено училище, но въпреки това си постигнала отлични резултати. Предложили са ти стипендия за Оксфордския университет, но си я отказала в полза на местната бивша политехника, а сега университет, който не е особено известен. Уплаши ли се от Оксфорд? От привилегиите и елитаризма? Уплашила си се, че може да те сметнат за неспособна?

— Не. Дори с парите, които предлагаха, не можех да си позволя да живея там.

— Да се страхуваш не е нещо лошо — укори я Бланшар. — Онези, които смятат, че няма от какво да се страхуват, обикновено няма какво да спечелят.

Ели не беше сигурна в това.

— Както и да е, накрая все пак стигнах до Оксфорд.

— Така е. Първенец на курса, с отлична оценка по средновековна история. Би могла да изкараш специализация във всеки университет в страната. Вместо това ти реши да запишеш докторантура. Малцина биха направили този избор. Изкуши се заради парите и възможността да избягаш от произхода си?

Ели се стегна. Груб ли беше, или просто я изпитваше? Тя се вгледа в бръчките, изсечени в кожата му, и й се стори, че през дима съзира усмивка. Копеле.

— Парите не са единственият начин за бягство — отвърна тя кратко.

Бланшар кимна и се залюля в стола с висока облегалка.

— Богатството на идеите, а?

— Нещо подобно.

— Обаче идеите често са нищо. Кулата от слонова кост на науката е стая с ехо, зала с криви огледала. Когато гледаш света през стъкло, накрая ще започнеш да виждаш само себе си. Това би ли те задоволило?

„Тук не си в безопасност“, сети се тя за думите на полицая.

— Науката е там, където съм аз — отговори тя твърдо. — Много съм поласкана, че ме поканихте, но имам още три години и половина работа и съм изцяло посветена на своя докторат. Страхувам се, че в момента не мога да се откажа от него.

Беше репетирала това в автобуса, защото знаеше, че моментът ще настъпи и искаше да улучи верния тон. Не обиждай хората, но и не оставяй и сянка от съмнение. Все едно трябва да кажеш на момчето, с което си излязла, че нямаш никакво намерение да ходиш у тях.

Бланшар я изслуша и на лицето му се изписа отегчение.

— Преди работила ли си в банка?

Трябваше й известно време да се сети какво има предвид. Споменът беше толкова далечен.

— Работих през ваканцията. Беше съвсем различна от тази. Дванайсет часа седмично в местната взаимоспомагателна каса. Кафяви килими и стени с пръскана мазилка. Там единствените „стари богаташи“ бяха пенсионерите, които си теглеха пенсиите.

— Какво те привлече?

Ели примигна.

— Моля?

— Към тази работа. Защо не в бар или в магазин за дрехи, където младите жени предпочитат да работят?

— Реших, че трябва да видя и другата страна на медала.

Искаше да види откъде идват парите. Да ги управлява. Поне веднъж да има достатъчно. Беше бедна откакто се помнеше, и мразеше това. Отчаянието в очите на майка й, когато се прибираше от нощната смяна, ужасът й всеки път, когато някой чукаше на вратата. Колко пъти натъпкваха в колата малкото си вещи и напускаха къщата, в която точно беше почнала да се чувства добре. Другите деца в училището имаха нови дрехи, мобилни телефони и преносими компютри, а тя купуваше униформите си от втора употреба. В университета телефоните и компютрите се превърнаха в автомобили и апартаменти, а Ели живееше над кебапчийница, потеше се до късно през нощта над книгите си, обгърната от миризмата на пържени картофи и скара, и гледаше през свободното си време да припечели нещо.