Том Харпър: Трезорът на Сен Лазар

Ели заекна някакви благодарности, но полицаят извика:

— Махай се! Тук не си в безопасност.

Свирепото му изражение, наполовина скрито от каската, беше може би по-плашещо от демонстранта. Ели стисна отново чантата си и се запрепъва през тълпата.

След няколко мига изпита болезнено чувство за вина. Демонстрантът не искаше да я нарани. Може би трябваше да вземе номера на значката на полицая, в случай че човекът поиска да се оплаче. Тя стрелна поглед през рамо, но полицаят вече се беше разтворил в бойните редици на жълтите жилетки.

Ели пристигна с десет минути закъснение, изпотена и развълнувана. Срещата с демонстранта я разтърси, но не това беше причината да закъснее. Беше се изгубила. На картата, която беше погледнала, преди да тръгне, не се виждаше нищо, освен дълга сива улица, където би трябвало да бъде банката. На земята обаче това представляваше плетеница от малки улички и пасажи, които лъкатушеха между стари сгради. Тя все стигаше до задънени улици, след това поемаше по пасажи, които се промъкваха между къщите или покрай древни огради. Точно когато възнамеряваше да се откаже, забеляза стара каменна сграда с тесни прозорци и малки купички да се извисява над павираната уличка.

Пред нея бе спрян блестящ черен ягуар. Шофьор с фуражка слезе от колата и отвори задната врата. Един мъж с раиран костюм и червена вратовръзка се спусна по стълбите на сградата и се качи в ягуара. Шофьорът блъсна вратата и потегли; Ели трябваше да притисне гръб в стената, за да не бъде сгазена. Когато колата избоботи покрай нея, тя зърна познато лице, наведено над съдържанието на червено куфарче. Само след секунда ягуарът изчезна зад ъгъла.

Ели погледна назад към банката. Над вратата висеше чугунен герб: зинал орел върху щит, стиснал в ноктите си нещо, което приличаше на меч. Гербът бе гравиран и по матираните стъкла на вратата, и излят от мед на стената зад рецепцията.

Зад бюрото седеше жена с кисело изражение и очебийна прилика с орела на стената зад нея. Тя се вторачи свирепо в Ели, която крачеше към рецепцията. Ели изрови писмото от чантата и каза:

— Ели Стентън, имам среща с… ъъъ… Вивиан Бланшар.

Рецепционистката вдигна телефона и обяви с отсечен глас:

— След минутка ще се освободи.

Нямаше къде да се седне, затова Ели остана до рецепцията. Не знаеше какво да направи, пък и любопитството й бе много силно, затова попита:

— Мъжът… който току-що излезе… не беше ли…?

Секретарката направи гримаса.

— Съжалявам, но никога не обсъждаме клиентите си.

Ели се изчерви. Нима вече бе провалила възможностите си? „Я се стегни — каза си тя. — Няма какво да доказваш. Те поискаха да се срещнете.“

Звънът на телефона наруши тишината. Жената вдигна слушалката, без да изпуска Ели от очи.

— Сега може да се качите.

Кабинетът на Вивиан Бланшар се намираше на петия етаж — достатъчно високо, за да може човек да види през прозореца извисяващите се над силуета на града забележителности. Ели не им обърна внимание. Бланшар изпълваше помещението с присъствието си. Поздрави я с добре дошла и се извини за забавянето, предложи й кафе и направо я завладя с енергията си. Когато й стисна ръката, я дръпна съвсем леко към себе си, сякаш възнамеряваше да я целуне.

— Приятно ми е.

Поведе я към дълбок диван с кожена тапицерия и извади от кутия на писалището си дебела пура и сребърно ножче. Отряза края й много икономично и вдигна една златна запалка.

— Нали нямате нищо против?

Ели поклати глава, все още опитвайки се да го възприеме. Не приличаше на никой от хората, които познаваше. Всичко у него беше по-голямо от нормалното. Високият му ръст и широките рамене бяха обгърнати от сивия костюм като с броня; сресаната назад дълга прошарена коса, лицето с груби черти и орлов нос беше украсено с очи, които блестяха като връхчетата на топлийки. Копчетата на ръкавелите му бяха от „Картие“, връзката — от „Хермес“, а обувките, макар Ели да не можеше да ги види, бяха ръчно изработени в Париж от човек, който произвеждаше само стотина чифта годишно. Когато говореше, в думите му се усещаше лек чуждестранен акцент.

— Ели, благодаря, че се отзова на поканата. Нали мога да те наричам „Ели“? — Обаче не изчака да получи разрешение. — Извинявам се, ако нашият подход ти се е сторил… ненужно тайнствен.

— Не се случва всеки ден да те поканят на интервю за работа, за която дори не си кандидатствал.

— И то от фирма, за която никога не си чувал, нали? — Бланшар издуха облак дим към маслената картина, която висеше над камината — имитация на предрафаелов рицар.