Том Харпър: Трезорът на Сен Лазар

Осмина сме и всеки от нас е участвал в поне дузина сражения, отбелязани с резки по мечовете. По ръцете ни има кръв, по телата — белези, а за главите ни са обявени награди. Ние не сме хора, които бихте искали да срещнете по пътя си, както наскоро научиха и онези монаси. Но всички се страхуваме от Малегант. Той се извисява една глава над нас и всичко по него е черно: косата, очите, камъкът в ефеса на меча; пищящият орел, нарисуван на щита му. Дори металът за бронята му е сплавен така, че да е черен.

Той вади ловджийския нож и срязва расото от врата до подгъва, сякаш се изкормва. Така ще му е по-лесно да отхвърли маскировката с едно мръдване на раменете, когато битката започне. Ние правим същото. Пукотът от разцепващата се материя разкъсва тишината.

В мъглата пред нас се появява сянка. Чувам плискането на вода в брега. Сянката започва да се извисява над нас. Воден бик надава жалния си крясък. Замъкът е построен точно до морето и се издига от скалата. Вече сме достатъчно близо, за да различа мидите и ракообразните, осеяли стените. От водата стърчат пръчки, които бележат местата, където са заложени капаните за омари.

Следваме крясъка на птицата и намираме каменна рампа, която се снишава до морето пред водната порта. Тя е отворена и монах от картузианския орден с расо с цвета на мъглата стои до нея. Свил е шепи до устата си и крещи като воден бик.

Отпуска ръце. Той има най-младото и гладко лице от всички ни, затова е най-убедителен като монах.

— Подозират ли нещо? — пита Малегант. Дори гласът му звучи черен, сух като сажди.

Картузианецът поклаща глава.

— Графът е в параклиса за молитва.

Измъкваме се трудно и мокрим краката си, но не смеем да трополим с ботушите си по площадката. Вадя меча си и развивам обвивката му. Монасите, които убихме, носеха книги, а пергаментът отблъсква водата. Пускам страниците във водата и ги гледам как отплават. Дъждът се опитва да ги потопи.

— Пази вратата — нарежда Малегант на картузианеца. — Никой не бива да избяга, когато битката започне.

Завързва колана си на хлабав възел върху расото. Ефесът на меча му стърчи неприлично на кръста му. Всички вдигаме качулките и поемаме един след друг през портата.

Едва се е зазорило, но замъкът вече е буден. Коняри носят димящи ведра тор от оборите към кухненските градини. Слуги смитат папура от голямата зала и го отнасят в пекарната, за да го изгорят. Някъде пищят соколи, защото соколарят им носи прясното месо. Жена с бяла рокля се навежда от балкона на кулата в средата на двора. Обръщам глава, за да я зърна изпод гънките на качулката, но мъглата обгръща фигурата й и я прави безтелесна като ангел.

За миг въображението ми настоява, че е Ада. Мисля, че виждам червената панделка, с която е вързала косата си, очи, преливащи от смях, и брошката, подарена от мен, на шията й.

Не гледай, помолих я аз. Която и да си, извърни очи. Не бих могъл да искам да каже молитва за мен.

Жената не е Ада. Издърпвам качулката си напред, така че да изчезне от погледа ми.

Параклисът е тъмно вкопано помещение — наполовина от камък, наполовина изсечен в скалата. Хиляди крака са изгладили скалния под. През заострен прозорец в дъното се вижда морето. Три червени кръгчета на цветните стъкла приличат на кървави петна. Под прозореца има олтар, а на него стоят два свещника и реликварий — всичко от злато.

Графът е коленичил пред олтара. По-дребен е, отколкото очаквах — слаб, подобен на врабче мъж, с лека плешивина и червени като ябълки бузи. Чете от Библията върху нисък аналой, а две редици монаси — истински монаси — стоят лице срещу лице и пеят литургията над главата му.

Господи Боже, смили се над мене грешния.

Чувствам се замаян. Иска ми се да можех да променя съдбата си. Малегант прекосява помещението и расото пада от раменете му. Няма съпротива. Потупва с меча графа по рамото, сякаш ще го посвещава в рицарско звание, и когато той се обръща, замахва.

Силата на удара посича графа от врата до дробовете. Бликват фонтани от кръв; главата му се люшка като свински мехур на връвчица.

Малегант опира ботуш в гърба му и издърпва меча си. Кръв плисва по книгата, когато графът полита напред. Един от монасите се втурва и прикрива реликвария с тялото си, но Малегант му прерязва гърлото и избутва трупа настрани.

Зад гърбовете ни се чуват викове и тропот. Охраната на графа твърде късно е разбрала за опасността. Малегант грабва реликвария и го вдига като потир. Лицето му сияе от триумф, докато другите колят останалите монаси.