Том Харпър - Трезорът на Сен Лазар

Нямаше смисъл да отрича. Никой от познатите й не беше чувал за банка „Монсалват“. Имаха интернет страница, но тя беше пълен майтап — една-едничка страница с кръст и телефонен номер. Университетският кариерен център също нямаше данни за тях в папките си. Цялата информация, която Ели намери в интернет, се състоеше от няколко кратки споменавания във „Файненшъл Таймс“ и още няколко в „Икономист“. Създаваше се усещането, че банката не иска да бъде намерена.

— Да, почти нищо — призна Ели.

— Това е напълно разбираемо. — Бланшар оголи зъби в успокоителна усмивка. — Дискретността е едно от нашите основни достойнства. Полагаме значителни усилия да опазваме тайните си.

— Научих, че банката е основана през шестнайсети век от търговец, който пристигнал от Франция — добави Ели. — Сен Лазар дьо Моргон. Това означава, че е най-старата банка в Англия и е сред двете или трите най-стари в Европа. По време на реформацията забогатява, защото работи с приходите от разпускането на манастирите. През осемнайсети век вече се е утвърдила като главен ковчежник на всяка държава, която иска да започне война.

Бланшар наклони глави, сякаш признаваше справедливостта на обвинението.

— През двайсети век преживява войните и икономическите кризи като малка, но влиятелна търговска банка, обслужваща богаташи и техните компании. През двайсет и първи век се оказва последната от старите фирми, която още не е погълната от големите международни конгломерати. Или по-точно — все още.

Пурата на Бланшар беше изгоряла с цял пръст, докато той слушаше мълчаливо Ели. Потупа я над кристалния пепелник и дръпна още веднъж. Изглеждаше доволен.

— Не мисля, че тази информация е обществено достояние.

Ели усети, че се изчервява от вторачения му поглед.

— Когато получих писмото, любопитство ми се събуди.

Бе изпитала любопитство защо банка, която никой не е чувал, иска да наеме момиче, за което никой не е чувал и което няма опит, нито желание да работи в Ситито. Беше прекарала два дни в ровене из купчини пожълтели документи, разпадащи се счетоводни книги и тайнствени формуляри, опитвайки се да установи дали банка „Монсалват“ изобщо съществува.

— Всъщност не е никаква тайна как ви намерихме. Спомняте ли си вашата курсова работа в първи курс? Която беше наградена?

— Наградата „Спенсър“. — Не беше чувала за нея, докато един ден нейният наставник не пъхна документите в пощенската й кутия — единствения път, когато бе проявил малко повече интерес към нея. Беше изпратила есето и забрави за него. Три месеца по-късно пристигна писмо с поздравление плюс чек за петстотин паунда.

— Ние управляваме всичко, свързано с наградата, от името на наш клиент. От време на време, разбира се, с негово разрешение, я използваме, за да изберем хора, които може да се окажат интересни за нас.

Втораченият му поглед се спря върху нея. Ели се сви и насочи очи към картината над камината. Жена в ефирна роба, която не скриваше почти нищо, беше вързана за дърво на заден план. Рицарят беше издърпал наполовина меча от ножницата, но не беше ясно дали за да освободи дамата, или да се изправи срещу невидим за зрителя враг. Ели се запита дали картината наистина е имитация.

Бланшар се облегна в креслото и поде:

— Позволи ми да ти разкажа кои сме днес. Ние сме необикновена фирма. Бих казал, направо изключителна. Наричат ни старомодни и в някои отношения наистина сме такива. Но знаем, че ако искаме да запазим независимостта си, трябва да сме на крачка пред конкуренцията. Най-съвременните практики, най-модерното мислене. Нови мебели в стара сграда.

Той очевидно говореше метафорично. Черното тежко писалище с лъвски крака вероятно беше най-малко на триста години. Може би дори беше принадлежало на някой от разформированите манастири, от които банка „Монсалват“ бе забогатяла толкова.

— Работим предимно със „стари пари“ — някои наистина са много стари. Нашите клиенти разбират, че не е нужно парите да са вулгарни. Те искат банкери, които управляват парите им с известна…

— Дискретност? — подсказа Ели.

— Естетика.

Тя кимна, макар че не го разбираше напълно.

— Новобогаташите — арабите, азиатците, американците — оставяме на другите. Евреите си имат свои хора.

Той видя изражението, което Ели не можа да скрие.

— Зная, че това не е политически коректно, но е вярно. Парите не търпят друго, освен фактите.

Бланшар отново потупа с пурата си по ръба на пепелника.