Морис Льоблан - Кухата игла

— Раненият сигурно се е присъединил към съучастниците си.

— Това е невъзможно! — извика Виктор. — Когато стигнах тук, госпожицата и Албер още го виждаха.

— Тогава трябва да е някъде! Вътре в замъка или вън от него!

— Той е тук! — упорито повториха слугите.

Следователят вдигна рамене и тръгна към замъка. Работата по разследването не напредваше. Кражба, при която нищо не бе откраднато, невидим пленник… — човек нямаше за какво да се залови!

Времето напредваше. Граф Дьо Жевър покани двамата представители на властта и журналистите на обяд. Обядът мина мълчаливо. После господин Фийол се върна в салона и започна да разпитва слугите. Разнесе се тропот от конски копита и след минута в салона влезе пратеният в Диеп полицай.

— Видяхте ли шапкаря? — нетърпеливо извика следователят, като искаше по-скоро да се добере до нещо.

— Да. Каскетът е бил продаден на един файтонджия, който спрял пред магазина и попитал дали не могат да му продадат жълт кожен каскет за един негов клиент. Останал бил само този. Купил го, без да пита дори за номера му, и заминал. При това много бързал. Карал нает файтон.

— Кога е станало това?

— Тази сутрин в осем часа.

— Тази сутрин ли? Какво ми дрънкате? Това е невъзможно, защото снощи е бил намерен в парка. Следователно е бил купен по-рано.

— Тази сутрин, тъй ми каза шапкарят.

Всички се объркаха. Поразен, следователят се мъчеше Да разбере как стоят нещата. Изведнъж скочи, озарен от някаква идея.

— Повикайте файтонджията, който ни докара тази сутрин! Полицаите бързо отидоха в конюшнята. След малко се върна само единият от тях.

— Къде е файтонджията?

— Обядвал в кухнята и… след това изчезнал.

— Заедно с файтона?

— Не. Заел от коняря велосипеда под предлог, че ще посети някакъв роднина в Увил. Ето каскета и палтото му.

— Но той не е заминал гологлав, нали?

— Не, извадил от джоба си каскет от жълта кожа и го нахлупил.

— От жълта кожа? Не е възможно, защото той е тук!

— Наистина, но неговият бил като този. Помощник-прокурорът се усмихна.

— Да… Два каскета… Единият, който представлява единствената улика, е заминал върху главата на фалшивия файтонджия, а другият, който не ни трябва, е в ръцете ни. Тарикат! Добре ни изигра!

— Заловете го! Доведете го тук! — развика се господин Фийол.

— Той е вече далече — забеляза помощник-прокурорът.

— Трябва да бъде заловен, колкото и да е далече.

— Вярно, господин следовател, но все пак аз мисля, че усилията ни трябва да бъдат съсредоточени тук. Прочетете тази бележка, което намерих в палтото на файтонджията.

И помощник-прокурорът подаде на господин Фийол листче, сгънато на четири. На него с груб почерк с молив пишеше следното:

„Тежко и горко на госпожицата, ако е убила шефа ни!“

Това съобщение предизвика силно вълнение.

— Предупредени сме! — промърмори помощник-прокурорът.

— Господин графе, моля да не се безпокоите — каза следователят. — А вие още по-малко, госпожице. Полицията е тук и аз отговарям за вашата сигурност. А колкото до вас, господа — обърна се към двамата репортери, — разчитам на вашата дискретност. Само на мен дължите присъствието си на това следствие и зле ще ми се отплатите, ако…

Изведнъж млъкна, поразен от някаква мисъл, погледна младите хора, приближи се до единия от тях и попита:

— В кой вестник работите?

— В „Журнал дьо Руан“.

— Имате ли служебна карта?

— Ето я.

Документът се оказа напълно редовен. Господин Фийол се обърна към другия репортер:

— А вие, господине, от коя редакция сте?

— Боже мой, аз пиша в много вестници…

— Служебната ви карта?

— Нямам.

— Как така?

— За да ви издаде една редакция карта, трябва редовно да работите в нея, а аз съм само сътрудник. Предлагам материали в различни вестници, които ги публикуват или връщат обратно, според обстоятелствата.

— В такъв случай името ви? Документите ви?

— Името ми няма нищо да ви подскаже, а пък документи нямам в себе си.

— Нямате ли нито един документ, чрез който да се установи занятието ви?

— Аз нямам професия.

— Но най-после, господине — рязко извика следователят, — предполагам, че няма да поддържате инкогнитото си, след като с хитрост проникнахте тук и узнахте някои неща.

— Позволете да ви напомня, господин следовател, че нищо не ме попитахте, когато влязох тук, и затова не можах нищо да ви кажа. Освен това не предполагах, че следствието е тайно, защото мнозина участваха в него… дори и един от виновниците.