Морис Льоблан: Кухата игла

— Събуди ме Жан Дювал. Спях неспокойно и ми се стори, че чувам някакъв шум. Като отворих очи, видях пред мен секретаря ми… Стоеше до леглото със свещ в ръка и напълно облечен… Това не ме учуди, защото той често работи до късно след полунощ. Изглеждаше много възбуден и ми каза тихо: „В салона има някой.“ Наистина чух шум. Станах и полека отворих вратата на будоара. В същия миг другата врата, която води към големия салон, се отвори, някой се хвърли върху мен и ме зашемети с удар в слепоочието. Не мога да ви разкажа всичко подробно, защото стана извънредно бързо.

— А после?

— После вече нищо не зная… изгубих съзнание… Когато дойдох на себе си, Дювал лежеше край мен смъртно ранен.

— Никого ли не подозирате?

— Никого.

— Нямате ли неприятели?

— Не знам.

— Дювал също ли няма неприятели?

— Дювал? Неприятели?! Той беше най-добрият човек, когото познавах. От двайсет години, откакто ми е секретар и доверен човек, всички се отнасяха към него с гореща симпатия.

— Все пак извършено е нападение и убийство. Трябва да има причини за това.

— Причината ли? Просто кражба.

— Кражба? Значи нещо са ви откраднали?

— Не.

— Значи всичко е на мястото си?

— Нещо е било откраднато…

— Какво?

— Не знам, но дъщеря ми и племенницата ми ясно са видели двама души, които минавали през парка.

— Може би те…

— Вие мислите, че тъй им се е сторило? Аз си помислих същото. Впрочем може да ги разпитате.

Повикаха двете братовчедки в големия салон. Още бледа и развълнувана, Сюзан едва можеше да говори. Раймонд пък, по-енергична и смела, а може би и по-хубава със златистия блясък на тъмните си очи, разказа за снощното произшествие и за своето участие в него.

— Сигурна ли сте в това, което разказахте, госпожице?

— Да. Двамата мъже, които минаха през парка, носеха нещо.

— А третият?

— Той си отиде с празни ръце.

— Можете ли да ни го опишете?

— Той непрекъснато ни заслепяваше със светлината на фенера, но все пак мога да кажа, че беше висок и доста пълен…

— И на вас ли ви се стори такъв? — обърна се следователят към Сюзан.

— Да… Впрочем не… — каза Сюзан, като помисли. — На мен ми се стори среден на ръст и слаб.

Фийол се усмихна: той често слушаше противоречиви описания на едно и също събитие.

— Ето ни пред едно лице, което е едновременно високо и ниско, пълно и слабо. А, от друга страна, ето ни пред две лица, тези от парка, върху които пада обвинението, че са откраднали от салона предмети… които са по местата си. Но най-напред трябва да изясним как са помогнали на третия човек да се скрие. Вие стреляхте с пушката през този прозорец, госпожице, нали?

— Да, този човек се намираше до паметника, вляво от манастира.

— Но после той стана?

— Само се повдигна. Виктор слезе веднага, за да му пресече пътя към малката врата. Аз тръгнах след него, а тук остана нашият лакей Албер, за да не го изпуска от очи.

Албер също даде показания и съдебният следовател дойде до следното заключение:

— И тъй, съгласно вашите показания, раненият не е можел да избяга нито наляво, защото там са пазили малката врата, нито надясно, защото бихте го видели, когато минава по поляната. От това следва, че сега той трябва да се намира в съвсем ограниченото пространство, което е пред очите ни.

— Да, това е и нашето мнение — обади се Раймонд.

Господин Фийол взе от камината кожения каскет, разгледа го, повика един полицай и му каза тихо:

— Пратете веднага някой в Диеп при шапкаря Мегре и помолете той да ви каже на кого е продал този каскет.

Мястото за издирване се ограничаваше в пространството между замъка, ливадата вдясно, ъгъла, образуван от стената вляво и стената срещу замъка. То представляваше четириъгълник, всяка страна на който се равняваше приблизително на сто метра. Тук-там се виждаха развалините на Амбрюне, знаменития от миналото манастир. Веднага върху стъпканата трева видяха следите на беглеца. На две места забелязаха петна от кръв. Зад арката, с която свършваше манастирът, не се виждаше нищо. На покритата с борови игли земя не се забелязваха никакви следи. Но как раненият се бе скрил от очите на девойката, Виктор и Албер? Слугите и полицаите претърсиха храсталаците и погледнаха дори под паметника, но нищо не намериха.

Съдебният следовател заповяда на градинаря да отключи параклиса, истинска ценност на изкуството. Времето и революцията го бяха пощадили. Тънката резба в преддверието и многото изящни статуетки го правеха едно от най-добрите произведения на нормандския готически стил. Вътре параклисът се оказа много прост. Освен мраморния олтар в него нямаше никакви украшения и не можеше да послужи за скривалище. А трябваше и да се отвори. Как? Издирването завърши при малка врата, през която минаваха желаещите да разгледат развалините. Тя излизаше на пуст път. От едната страна имаше ограда, от другата — горичка с изоставени каменоломни. Фийол се наведе: в праха на пътя се виждаха следи от колела. И наистина на Раймонд и Виктор им се бе сторило, че след гърмежа дочуват шум на отдалечаващ се автомобил. Съдебният следовател забеляза: