Морис Льоблан - Кухата игла

Изправи се пред Люпен и го загледа като дете, което се криви на приятеля си.

— Е, какво ще кажеш за това, учителю?

Люпен остана неподвижен. Нито един мускул на лицето му не трепна. За какво мислеше? Какво щеше да реши? Всеки, който познаваше дивата сила на неговата гордост, знаеше, че е възможна само една развръзка: моментално и окончателно смазване на неприятеля. Пръстите му конвулсивно се свиха. За миг си помислих, че ще се хвърли върху Изидор и ще го удуши.

— Какво ще кажеш, учителю? — повтори той.

Люпен грабна телеграмата, която бе хвърлил на масата, и му я подаде:

— Дръж, дете, и прочети!

Учуден от ласкавото обръщение на Люпен, Ботрьоле изведнъж стана сериозен. Разтвори телеграмата, вдигна очи и промърмори:

— Какво значи това?… Нищо не разбирам…

— Ще разбереш по мястото, от което е изпратена телеграмата. Виж: Шербур.

— Да… да… — промълви Изидор. — Шербур… и после?…

— После? Мисля, че е много ясно: „Вдигането на колета изпълнено… Приятелите заминаха с него, ще чакат нареждане до осем часа сутринта. Всичко е наред.“ Какво неясно има тук? Думата „колет“ ли? Е, разбира се, не можеха да пишат господин Ботрьоле-баща! Какво ти се вижда неясно? Начинът на отвличането? Как е бил отвлечен баща ти от арсенала, въпреки двайсетте телохранители? Това е детска игра за нашето изкуство! С една дума, колетът е вдигнат и изпратен. Какво ще кажеш, дете?

Изидор се мъчеше да запази самообладание със страшно усилие на волята. Устните му явно трепереха. Конвулсивно стискаше зъби и напразно се опитваше да спре погледа си в една точка. Промърмори няколко несвързани думи, млъкна, а след това ненадейно закри лице с ръце и избухна в ридания.

— Ох, татко… татко!…

Непредвидена развръзка, която напълно удовлетворяваше самолюбието на Люпен и в която имаше нещо безкрайно трогателно и по детски наивно.

Люпен раздразнено вдигна рамене, сякаш се измори от тази криза на разчувстваност. На прага на стаята се спря, помисли и се върна бавно. Наведе се над Изидор и без да го докосне, произнесе с глас, в който нямаше нито омраза, нито състрадание, унизително за победения:

— Не плачи, дете! Това са удари, които човек трябва да очаква, когато се хвърля в борбата със затворени очи като теб. Тежки изпитания ни дебнат на всяка стъпка. Такава е съдбата на всички, които се борят. Трябва смело да ги понасяме.

И после продължи по-меко:

— Както виждаш, ти имаш право, ние не сме врагове. Аз отдавна го зная… Още от първия момент почувствах към теб, към твоята рядка интелигентност неволна симпатия… възхищение.

Ето защо искам да ти кажа… Не се отпускай… Неприятно ми е да те смазвам… Но трябва да ти кажа: откажи се от мисълта да се бориш с мен! Не го казвам от тщеславие, нито пък защото те презирам… но виждаш ли… борбата е много неравна… Ти не знаеш… и никой не знае всички средства за борба, с които разполагам… Например тайната на Кухата игла, която ти напразно се мъчиш да разгадаеш. Допусни за миг, че това е грамадно, несметно съкровище… или невидимо, фантастично скривалище… или и двете заедно… Помисли за свръхчовешкото могъщество, което мога да извлека оттам! Ти все пак не знаеш всички източници, с които разполагам… всичко, което моята воля и моето въображение ми позволяват да предприема и да постигна. Помисли, целият ми живот е насочен към една цел. Работил съм като каторжник, за да стана това, което съм, да постигна характера, който исках да създам, който успях да създам. Така че можеш ли да направиш нещо срещу мен? В момента, когато предположиш, че си постигнал победа, тя ще ти се изплъзне… Винаги ще изниква някоя дреболия, за която няма да си се сетил, някоя нищожна песъчинка, която без твое знание, но по моя воля ще падне навреме в набелязаното от мен място и ще спре бавния ход на всичките ти пресмятания и изчисления… Моля ти се, откажи се… Ще бъда принуден да ти причиня зло, а това ми е крайно неприятно…

И като сложи ръка на челото му, продължи:

— За втори път те моля, откажи се. Ще ти причиня зло. Откъде знаеш, че капанът, в който неизбежно ще паднеш, не е вече пред теб?

Изидор вдигна лице. Вече не плачеше. Дали бе чул думите на Люпен? Ако се съди по разсеяния израз на лицето му, едва ли. Две-три минути седя мълчаливо, сякаш проучваше всички благоприятни и неблагоприятни обстоятелства.

Най-после произнесе:

— Заклевате ли се, че баща ми ще бъде свободен, ако променя смисъла на статията, ако потвърдя слуховете за смъртта ви и се задължа никога да не опровергавам лъжливите слухове?