Морис Льоблан - Кухата игла

Сигурен съм, че когато фактите бъдат установени, те ще потвърдят хипотезата ми във всяко отношение.“

И така, Ботрьоле, за момент сломен от Арсен Люпен, смутен от отвличането на баща си, вече готов на отстъпки, все пак реши да не мълчи. Истината се оказа много привлекателна и необикновена, доказателствата — много логични, за да се съгласи да ги промени. Целият свят очакваше разкритията му и той заговори.

Същата вечер, когато статията му се появи, вестниците съобщиха за отвличането на господин Ботрьоле-баща. Изидор научи за отвличането и от една телеграма, която пристигна от Шербур в три часа.

Съобщението зашемети младия Ботрьоле. До последния миг той се надяваше, че Люпен блъфира, за да го сплаши и да спечели време. През целия ден, съзнавайки безсилието си, се чувстваше съвсем смазан. Само една мисъл го крепеше: да иде в Шербур, да научи лично как е станало всичко и да реши какво да предприеме.

Към осем часа се озова на гара Сен Лазар. След няколко минути вече пътуваше с експреса.

Едва след час, като разгърна един вечерен вестник, прочете известното писмо, с което Люпен косвено отговаряше на сутрешната му статия:

„Господин Директор,

Съгласен съм скромната ми личност да получи малко известност в нашия век на посредственост и липса на енергия. Но има граници, зад които любопитството на тълпата не трябва да отива, защото става оскърбително. Ако за това любопитство няма граници, тогава е невъзможен личният живот.

Ще възразите, че това става в името на истината. За мен е излишна уговорка, защото истината вече се знае и аз съвсем не отказвам да я призная. Да, наистина госпожица Дьо Сен Веран е жива. Да, аз я обичам. Да, за нещастие, тя не ме обича. Да, следствието на малкия Ботрьоле е великолепно със своята точност и правилни заключения.

Да, той е прав за всичко. Спокойствието ми е необходимо, за да спечеля сърцето на госпожица Дьо Сен Веран и да излича от паметта й хилядите дребни оскърбления, на които е подлагана като сираче от страна на чичото и братовчедка й (това не е изтъкнато). Госпожица Дьо Сен Веран ще забрави ужасното минало. Аз ще сложа в краката й всичко, каквото пожелае, дори ако е най-недостъпното съкровище! Тя ще бъде щастлива. Ще ме обикне.

Но за това ми трябва мир. Ето защо свалям оръжието, ето защо поднасям на противниците си клончето на мира, като предварително ги предупреждавам, че отказът от тяхна страна може да повлече след себе си сериозни последствия за тях.

Още една дума за Харлингтън. Под това име се крие един много мил човек, секретар на американския милиардер Куле. Той е натоварен да купува и дори да краде в Европа всякакви ценни паметници на изкуството. Нещастният случай го срещна с Етиен дьо Водре, или с Арсен Люпен. Та той узна, че господин Дьо Жевър иска да продаде четири картини на Рубенс, но при условие, че бъдат заменени с копия и продажбата се държи в тайна. Наех се да убедя господин Дьо Жевър да продаде и параклиса. Преговорите се водиха с най-голяма чистосърдечност и с необикновено простодушие от страна на сър Харлингтън до момента, когато Рубенсите и статуите от параклиса се озоваха на сигурно място, а Харлингтън — в затвора. Сега остава да се освободи нещастният американец, който се оказа изигран, да се порицае милиардерът Куле, който не протестира срещу арестуването на секретаря си, и да се поздрави приятелят ми Етиен дьо Водре, т. е. Арсен Люпен, който отмъсти за нарушаването на обществения морал, като задържа стоте хиляди франка, които предварително получи от малко симпатичния Куле.

Извинете ме за дългото писмо, господин директор, и приемете уверения в отличните ми почитания към Вас.

Изидор проучи това писмо така внимателно, както документа за Кухата игла. Изхождаше от принципа, правилността на който лесно можеше да се докаже, че Люпен никога не пише писма във вестниците, без да е необходимо, без сериозни причини, които рано или късно ставаха достояние на обществото. Какво го е накарало да напише писмото? С каква тайна цел признаваше любовта и несполуката си?

Дълбоко замислен, младият човек не излезе от купето в продължение на няколко часа. Писмото му вдъхваше съмнения, сякаш бе написано нарочно за него, с цел да го заблуди. И като помислеше за баща си, отвлечен заради него, се питаше дали не прави грешка, че продължава неравната борба. Не се ли знаеше предварително резултатът?

Моментна слабост! Когато в шест сутринта излезе от купето, подкрепен от няколко часа сън, отново си възвърна предишната самоувереност.