Морис Льоблан - 813 — Двойният живот на Арсен Люпен

— Аз също не се съмнявам — възкликна Валанглей, като стана — и Ви поднасям моите извинения, скъпи Льонорман, и скромното ми признание: бях готов да Ви изоставя… окончателно! Утре очаквам префекта на полицията и г-н Вебер.

— Знаех това, господин председател.

— Невъзможно!

— Ако не беше така, щях ли да си направя труда да дойда? Днес Вие виждате моя план за битката. От една страна, аз поставям капани, в които накрая убиецът ще се хване: Пиер Льодюк или Щайнвег ще ми го предадат. От друга страна, аз се въртя около Люпен. Двама негови агенти са на заплата при мен, и той си мисли, че те са най-верните му сътрудници. Освен това, работи за мен, защото и той преследва извършителя на тройното убийство. Само че той си въобразява, че ще ме изиграе, а то аз го изигравам. Следователно аз ще успея, но при едно условие.

— Какво е то?

— Да бъда с развързани ръце и да мога да действам според това, което налага момента, без да ме е грижа за обществото, което губи търпение и за моите шефове, които кроят интриги против мен.

— Разбрано.

— В такъв случай, господин председател, след няколко дни ще бъда победител… или мъртъв.

Сен-Клу. Малка вила, разположена на най-високата точка на платото до рядко използван път. Часът е единадесет вечерта. Г-н Льонорман остави автомобила си в Сен-Клу и като вървеше предпазливо по пътя, той се приближи към вилата.

Някаква сянка се появи.

— Ти ли си Гурел?

— Да, шефе.

— Предупреди ли братята Дудвил за моето пристигане?

— Да, стаята Ви е готова, можете да си легнете и да поспите… Освен ако не се опитат да отвлекат Пиер Льодюк тази нощ, а това няма да ме учуди след маневрата на оня тип, когото забелязаха братята Дудвил.

Те прекосиха градината, влязоха тихо и се качиха на първия етаж. Двамата братя Жан и Жак Дудвил бяха там.

— Има ли известие от принц Сернин? — ги попита той.

— Никакви, шефе.

— А Пиер Льодюк?

— Той лежи по цял ден в стаята на партера или в градината. Изобщо не се качва да ни види.

— По-добре ли е?

— Много по-добре. Почивката го преобразява видимо.

— Много ли е предан на Люпен?

— По-скоро на принц Сернин, защото той не се съмнява, че двамата са един човек. Поне аз така предполагам, но от него всичко може да се очаква. Той не говори. А, той е голям чудак. Само едно лице има дарбата да го съживява, да го кара да говори и дори да се смее. Това е една девойка от Гарш, на която го представи принц Сернин, Женевиев Ернемон. Тя идва вече три пъти… Дори днес…

Той прибави на шега:

— Мисля си, че дори малко флиртуват… Също като негово височество принц Сернин и г-жа Кеселбах… изглежда той й прави мили очи! Пустият му Люпен!

Г-н Льонорман не отговори. Чувстваше се, че всички тези подробности, на които не даваше вид, че обръща внимание, се врязваха дълбоко в паметта му за момента, в който ще му се наложи да прави логически изводи.

Той запали цигара, подъвка я, без да пуши, запали я отново и я хвърли.

Зададе два-три въпроса, после, както си беше облечен, се хвърли на леглото.

— При най-малкото нещо да ме събудите… В противен случай ще спя. Хайде… всеки на поста си.

Те излязоха. Мина един час, два часа…

Изведнъж г-н Льонорман почувства, че някой го докосва и Гурел му каза:

— Шефе, станете, бариерата е отворена.

— Колко са, един или двама?

— Видях само един… Луната изгря в този момент… Той се притисна към зида.

— Къде са братя Дудвил?

— Изпратих ги навън, през задния вход. Те ще отрежат отстъплението му, когато дойде моментът.

Гурел хвана г-н Льонорман за ръка, поведе го надолу, а после влязоха в една тъмна стая.

— Не мърдайте, шефе, ние сме в тоалетната на Пиер Льодюк. Отварям вратата на спалнята… Не се страхувайте… той е взел веронал както всяка вечер… нищо не може да го събуди. Елате… Скривалището е добро, нали? Ето завесите на леглото му… Оттук виждате прозореца и тази част на стаята, която се намира между леглото и прозореца.

Прозорецът беше широко отворен и през него се процеждаше мътна светлина, която на моменти се проясняваше, когато луната разкъсваше воала на облаците.

Двамата мъже не откъсваха очи от празната рамка на прозореца, уверени, че очакваното събитие ще дойде оттам. Чу се слаб шум… изскърцване…

— Качва се по решетката — прошепна Гурел.

— Висока ли е?

— Два метра… два метра и петдесет…

Скърцането ставаше по-ясно.

— Излез, Гурел — прошепна Льонорман, — иди при Дудвил, доведи ги при стената и преградете пътя на неканения гост.