Морис Льоблан - 813 — Двойният живот на Арсен Люпен

Тогава спря да мърда, завладян от спомена за трите убийства и всичко ужасяващо, жестоко и съдбовно, свързано със същата тази малка стоманена игла, която дупчеше кожата му и се забиваше безмилостно…

Внезапно го пусна и отскочи назад. После се опита да мине в настъпление, но беше късно.

Човекът прекрачи прозореца и скочи.

— Гурел, — внимавай — извика той, защото знаеше, че Гурел е наблизо, готов да посрещне беглеца.

Наведе се през балкона. Чу шум от стъпки по калдаръма… видя една сянка между дърветата… бариерата щракна… и никакъв друг шум повече… никаква намеса…

Без да го е грижа за Пиер Льодюк, той извика:

— Гурел!… Дудвил!

Не получи отговор. Наоколо цареше дълбока нощна тишина…

Против волята си той си спомни отново за тройното убийство, за стоманения стилет. Не, това е невъзможно, човекът нямаше да има време да замахне, но не се е наложило, понеже пътят му е бил свободен.

Той скочи на свой ред и като включи своя фенер, разпозна Гурел проснат на земята.

— По дяволите! — изруга той. — Скъпо ще ми платят, ако е мъртъв.

Но Гурел беше само замаян. Няколко минути по-късно дойде на себе си и изгрухтя:

— Удари ме с юмрук, шефе… обикновен удар с юмрук в гърдите. Но какъв здравеняк!

— Значи са били двама?

— Да, един дребен, който се качи, и още един, който ме изненада, докато пазех.

— А Дудвил?

— Не съм ги виждал.

Намериха единия от двамата — Жак, близо до бариерата, облян в кръв, с разбита челюст, а другия малко по-далече със смазани гърди.

— Какво? Какво има? — попита г-н Льонорман.

Жак разказа, че те с брат му се сблъскали с човек, който ги извадил от строя, преди да успеят да окажат съпротива.

— Сам ли беше?

— Не, когато мина отново покрай нас, беше придружен от по-дребен от него.

— Позна ли твоя нападател?

— По плещите ми заприлича на англичанина от хотел „Палас“, дето напусна хотела и ни се изплъзна.

— Майорът ли?

— Да, майор Парбъри.

Като размисли малко, г-н Льонорман произнесе:

— Повече съмнения не са позволени. И в случая Кеселбах бяха двама — човекът с камата, който уби, и неговият съучастник — майорът.

— Така мисли и принц Сернин — прошепна Жак Дудвил.

— И тази вечер — продължи шефът на Сигурността-са пак те, двамата. Толкова по-добре. Имаме сто пъти повече шансове да хванем двама съучастници, отколкото един.

Г-н Льонорман се погрижи за хората си, накара ги да си легнат и потърси дали нападателите не бяха загубили някакъв предмет или не бяха оставили някаква следа. Не намери нищо и си легна.

На сутринта Гурел и двамата Дудвил се бяха съвзели от нараняванията и г-н Льонорман нареди на братята да обходят околността, а той замина с Гурел за Париж, за да свърши някои работи и да си даде разпорежданията.

Обядва в службата си. В два часа пристигна добра вест. Един от най-добрите му агенти — Диьози, беше пипнал на слизане от влака от Марсилия немеца Щайнвег, кореспондента на Рудолф Кеселбах.

— Тук ли е Диьози? — попита г-н Льонорман.

— Да, шефе — отговори Гурел. — Заедно с германеца.

— Да ги доведат.

В този момент му се обадиха по телефона. Беше Жан Дудвил, който го търсеше от службата в Гарш. Връзката стана бързо.

— Ти ли си, Жан? Какво ново?

— Да, шефе, майор Парбъри…

— Какво?

— Намерихме го. Той е станал испанец и е почернял от слънцето. Току-що го видяхме. Влизаше в свободното училище в Гарш. Прие го онази госпожица… нали знаете, младото момиче, което познава принц Сернин-Женевиев Ернемон.

— Гръм и мълния!

Г-н Льонорман пусна слушалката, грабна шапката си и се спусна към коридора, срещна Диьози и немеца и им извика:

— В шест часа… среща тук…

Той се спусна по стълбата, последван от Гурел и трима инспектори, които събра пътьом и се качи в своя автомобил.

— В Гарш… десет франка бакшиш.

Той заповяда да спрат малко преди да стигнат парка Вилньов, на завоя на уличката, която води до училището. Жан Дудвил го чакаше и извика:

— Мошеникът избяга от другата страна на уличката преди десет минути.

— Сам ли?

— Не, с момичето.

Г-н Льонорман сграбчи Дудвил за яката:

— Нещастник! Пуснал си го да избяга! Но нали трябваше…

— Брат ми е по следите му.

— Хубав аванс! Брат ти ще го изпусне.

После тръгна към колата и пое решително но улицата, без да обръща внимание на дупките. Много скоро излязоха на междуселски път, който ги изведе на кръстопът, където се пресичаха пет пътя. Без колебание г-н Льонорман избра левия, който водеше към Сен-Кукуфа. И наистина, на върха на склона, който се спускаше към езерото, те задминаха другия брат Дудвил, който им извика: