Морис Льоблан - 813 — Двойният живот на Арсен Люпен

Гурел излезе.

В същия момент на прозореца се появи първо нечия глава, после една сянка прекрачи балкона. Г-н Льонорман различи слаб мъж, по-висок от среден на ръст, облечен в тъмни дрехи и без шапка.

Мъжът се обърна и наведен над балкона, се вглежда няколко секунди в тъмното, сякаш да се убеди, че не го заплашва никаква опасност. После се обърна и залегна на паркета. Изглеждаше неподвижен. Но след миг г-н Льонорман си даде сметка, че черното петно се движеше и приближаваше. Стигна до леглото. Стори му се, че чу дишането на това същество и дори, че отгатваше как изглеждат очите му — блестящи, остри очи, които пробиват мрака като огнени струи и виждат в тъмното.

Пиер Льодюк въздъхна дълбоко и се обърна.

Отново настъпи тишина.

Съществото се беше плъзнало покрай леглото с недоловими движения, а тъмният му силует се открояваше върху белите висящи чаршафи.

Само да протегнеше ръка г-н Льонорман щеше да го докосне. Този път той различи ясно новото дишане, което се редуваше с дишането на спящия, и му се стори, че долавя и ударите на биещо сърце.

Внезапно блесна лъч светлина… Човекът беше запалил електрическо фенерче и осветяваше лицето на Пиер Льодюк. Но самият той оставаше в сянка и г-н Льонорман не можа да види лицето му.

Видя само нещо блестящо в осветеното поле и потръпна — острие на нож. Острият, тънък нож беше по-скоро стилет, отколкото кама, стори му се еднакъв с ножа, който намери до трупа на Шампан — секретаря на г-н Кеселбах.

Той напрегна цялата си воля, за да не скочи върху човека. Първо искаше да види какво ще направи…

Ръката се издигна. Щеше ли да нанесе удар? Г-н Льонорман изчисли разстоянието за пресичане на удара. Но не, това не беше убийствен жест, а жест на предпазливост.

Ако Пиер Льодюк мръднеше, ако се опиташе да извика, ръката щеше да се стовари върху него. Мъжът се наведе над спящия, сякаш разглеждаше нещо.

„Дясната буза… помисли г-н Льонорман, белега на дясната буза… той иска да се увери, че това наистина е Пиер Льодюк“.

Човекът се беше обърнал, така че се виждаха само раменете му. Но дрехите и пардесюто му бяха толкова близо, че докосваха завесите, зад които се криеше г-н Льонорман.

„Едно негово движение, помисли си той, едно тревожно потреперване и ще го сграбчи.“

Но мъжът не мръдна, изцяло погълнат от прегледа, който вършеше.

Накрая, след като прехвърли ножа в ръката, която държеше фенера, той повдигна чаршафа на леглото, отначало малко, после все по-високо, така че да открие лявата ръка на спящия.

Снопът светлина освети ръката. Показаха се четири пръста цели, а петият беше отрязан на втората фаланга.

За втори път Пиер Льодюк се размърда. Светлината веднага загасна и за миг човекът остана до леглото неподвижен като изтукан. Щеше ли да се реши да нанесе удара? Г-н Льонорман се разтревожи за престъплението, което можеше да предотврати толкова лесно, но искаше да го направи едва в последния миг.

Тишината продължи дълго, много дълго. Изведнъж му се привидя една ръка, която се издига. Той мръдна инстинктивно, протегна ръка над спящия, но блъсна мъжа. Чу се сподавен вик. Човекът замахна в празното пространство, защитаваше се наслуки, после се спусна към прозореца, но г-н Льонорман скочи върху него и го сграбчи с две ръце. Но тогава почувства, че човекът отстъпва и понеже беше по-слаб и безпомощен, бягаше от борбата и се опитваше да се изплъзне от ръцете му. Г-н Льонорман го притисна силно към себе си и го преви на две чак до паркета.

— Ах, пипнах те… пипнах те — прошепна той тържествуващо.

Изпитваше особено опиянение, че е хванал в непреодолимата си хватка ужасния престъпник, гнусното чудовище. Той почувства, че живее и тръпне, гневеше се и се отчайваше, животът им се сливаше, диханията им се смесваха.

— Кой си ти? — каза той. — Кой си ти? Налага се да проговориш…

Стискаше тялото на врага с растяща сила, защото имаше впечатление, че тялото се смалява в ръцете му, че се топи. Той стискаше все по-силно и по-силно… но изведнъж се разтрепери от главата до петите. Беше усетил съвсем леко бодване в гърлото… Отчаян, той го стисна още по-силно: болката се засили. Тогава си даде сметка, че човекът бе успял да си извие ръката, да я плъзне по гърдите му и да насочи ножа си. Наистина ръката му не се движеше, но колкото по-силно го притискаше г-н Льонорман, върхът на камата проникваше в плътта му.

Той отметна леко глава, за да избегне острието, но то последва движението и раната се разшири.