Морис Льоблан: Осемте удара на часовника

Ортанз го изгледа продължително. Какво искаше да й каже? Какъв бе смисълът на това предложение, което й правеше така неочаквано, като приятел, който не иска нищо друго от нея освен доверие?

След кратко мълчание Ренин улови конете за поводите и ги привърза наблизо. После се зае да огледа внимателно тежката врата, чийто крила бяха укрепени допълнително със заковани накръст греди. Един афиш от състояли се преди двадесет години избори, залепен върху тях, показваше, че оттогава никой не е прекрачвал прага на сградата.

Ренин изкърти един железен лост от оградата край входа и гнилите греди скоро подадоха пред усилията му. Под една от тях се показа ключалката. Той извади тогава нож с много остриета и инструменти и се зае с нея. Скоро вратата се отвори. Пред очите им се разкри поляна, обрасла с папрат, простираща се до една запустяла продълговата сграда с олющена на места мазилка.

В четирите и края се издигаха кули, съединени помежду си с нещо като осеяна с бойници тераса.

— Не бързате вече, нали — обърна се принцът към Ортанз, — преценете спокойно тогава какво ще правите, и ако господин Росини успее втори път да ви убеди да тръгнете с него, давам ви честната си дума, че вече никога няма да се изпреча на пътя Ви. Но дотогава останете с мен. Вчера бяхме решили да поразгледаме замъка, не искате ли да го направим сега? Така хем ще ни мине по-бързо времето, хем, мисля си, ще видим интересни неща.

Принцът говореше така убедително, че просто не можеше да му се откаже. Той сякаш едновременно и заповядваше, и молеше, и младата жена дори не се и опита да му противоречи, а волята й омекваше все повече и повече. И тя тръгна след него по полуразрушеното стълбище, в края на което се виждаше нова врата, подсилена с греди, заковани накръст.

Ренин я отвори пак по същия начин и двамата се озоваха в широк, покрит с бели и черни плочи хол, обзаведен със стари шкафове и черковни столове и украсен с дървени щитове и остатъци от стари гербове, изобразяващи кацнал на камък орел. Под потъналите в прах и паяжини пердета се показваше друга врата.

— Това май трябва да е вратата на салона — разсъждаваше гласно Ренин.

Отварянето този път стана по-трудно и само след силен удар с рамо той успя да отвори едното крило.

Ортанз вървеше мълчаливо до него и с все по-голямо учудване наблюдаваше голямото майсторство, с което спътникът й отваря врати. Сякаш чул мислите й, Ренин се обърна и обясни със сериозен тон:

— Това е играчка за мен, защото съм бил и ключар.

Неочаквано тя хвана ръката му и прошепна:

— Чуйте!

— Какво? — запита той.

Тя му даде знак да мълчи и настоя да се вслуша. Почти веднага той промълви:

— Наистина, странно.

— Но, слушайте… слушайте!… — смаяно повтори Ортанз. — Боже мой, нима е възможно?

От някъде, недалеч от тях, долитаха на равномерни интервали слаби, но ясни камбанни удари. Вслушвайки се по-внимателно, разбраха, че биеше стенен часовник. После дълбоката тишина на мрачната зала беше нарушена и от ритмичното тиктакане, предизвикано без съмнение от невидимото тежко махало. И двамата бяха силно изненадани — наистина, как бе възможно един толкова малък механизъм да продължава да работи след толкова години в отдавна мъртвия замък… В това имаше някакво чудо, но как би могло да се обясни?

— Но тук — прошепна Ортанз, която не смееше вече дори да повиши глас, — тук съвсем никой ли не е влизал?…

— Никой!

— Но това е невъзможно! Невъзможно е този часовник да е работил цели двадесет години, без да бъде навиван?

— Невъзможно е!

— Но тогава?

Серж Ренин откърти мълчаливо капаците и отвори трите прозореца.

Пред очите им се разкри салон, в който цареше абсолютен порядък. Всички мебели бяха на местата си. Не липсваше нищо. Тези, които някога го бяха обитавали и които сигурно са прекарвали по-голямата част от времето си в него, изглежда, са го напуснали, без да вземат нищо. Книгите, които бяха чели, дребните украшения, подредени по масите и нишите — всичко стоеше по местата си.

Ренин се спря пред стария стенен часовник, поместен във висок, богато украсен шкаф. През покрития със стъкло кръгъл отвор се виждаше махалото. Той отвори вратичката: окачените на въженцата тежести почти бяха стигнали до мъртвата си точка.

Но в тоя миг механизмът заработи отново. Часовникът отби осем удара с ясен глас, който младата жена вече никога нямаше да забрави.

— Наистина чудо — възкликна Ренин, — този прост механизъм се навива веднъж седмично.