Морис Льоблан: Осемте удара на часовника

— Ще бъде задоволено — обеща с увереност той, — нещо повече, още сега ще имате възможността да проверите дали вуйчо ви ще потвърди изводите ми.

Завариха господин д’Еглерош сам. Пушеше лулата си и пиеше шери. Предложи чаша и на Ренин, но принцът отказа.

— А ти как се чувстваш, Ортанз? — запита той с привидно равнодушен глас. — Тук, както знаеш, е така скучно всякога, освен през септември. Използвай пълноценно дните. Чух, че си направила хубава разходка с Ренин?

— За това именно бих желал да поговорим, драги господин д’Еглерош — съобщи принцът.

— О, ще ме извините, но след не повече от десетина минути ще трябва да тръгна за гарата — пристига една приятелка на жена ми, която трябва да посрещна.

— О, десет минути са ми предостатъчни — успокои го Ренин.

— Точно колкото да изпушим по още една цигара тогава, нали?

— Разбира се.

Ренин взе цигара от кутията, която му поднесе господин д’Еглерош, запали я и каза:

— Знаете ли, че случайността по време на тази разходка ни заведе чак до старото имение Аленгър, което сигурно добре познавате.

— Разбира се. Но то е заключено, струва ми се, почти от четвърт век и не сте могли да влезете вътре, нали?

— Влязохме.

— Сигурно сте видели интересни неща?

— Видяхме, и то много. Дори открихме някои твърде странни неща.

— Какви? — попита контът, поглеждайки часовника си. Ренин заразказва:

— Затворени стаи, зала, внезапно изоставена в пълен ред, часовникът, който по чудо ни посрещна със звъна на камбаната си.

— Разказвате с твърде големи подробности — измърмори конт д’Еглерош.

— Е, имаше и нещо по-съществено наистина. Качихме се горе на терасата и оттам видяхме на върха на една кула, която се намира доста далече от замъка… два трупа, по-точно два скелета… на мъж и на жена, покрити все още с дрехите, с които са били облечени, когато са били убити…

— Ох! Ох! Убити? Просто предположение…

— Е, да, и затова именно искаме да ви поразпитаме. Драмата, която се е разиграла, вероятно преди двадесетина години, не е ли предизвикала сензация за времето си?

— Бога ми, не — заяви конт д’Еглерош, — не съм чувал да се говори за някакво престъпление или за изчезнали хора никога.

— Нима — промърмори обезсърчено Ренин, който изглеждаше малко разочарован… — Толкова се надявах да получа някакви сведения от вас, а пък то… Е, извинете ме тогава…

Ренин хвърли въпросителен поглед към Ортанз и тръгна към вратата. Но неочаквано се върна:

— Не бихте ли могли поне, любезни господине, да ми помогнете да вляза във връзка с лица от вашия кръг и от вашата фамилия,… които знаят нещо за случая?

— От моето семейство ли? И защо смятате, че биха могли да бъдат в течение?

— Но нали имението Аленгър е принадлежало и без съмнение все още принадлежи на фамилията д’Еглерош. Всички военни реликви в замъка носят герба, изобразяващ кацнал върху камък орел… върху скала. Оттам направих това свое заключение.

Контът този път изглеждаше наистина изненадан. Той блъсна бутилката и чашата си и каза:

— Какво говорите? Винаги съм пренебрегвал това съседство.

Усмихнат, Ренин повдигна глава:

— По-скоро ми се струва, драги господине, че не ви се ще въобще да приемете някаква роднинска връзка между вас… и този непознат владетел на замъка.

— Значи, според вас той е съмнителен човек?

— Той несъмнено е убиецът.

— Какво говорите?

Контът се изправи на крака. Развълнувана, Ортанз засрича.

— Сигурен ли сте наистина, че е било извършено престъпление и че престъпникът е някой от замъка?

— Съвсем сигурен.

— Но на какво се дължи тази ваша сигурност?

— На това, че зная самоличността на жертвите и причината за убийството.

Принц Ренин говореше толкова убедено, че тези, които го слушаха, не можеха да не повярват, че разполага с най-неоспорими доказателства.

С ръце на гърба конт д’Еглерош сновеше неспокойно из стаята.

Накрая проговори:

— Отдавна имах предчувствието, че тогава се е случило нещо, но никога не съм се опитвал да узная какво… Тогава, преди двадесет години, един от роднините ми, далечен мой братовчед, наистина живееше в имението Аленгър. Поради името, което нося и аз, се надявах, че тази история, за която наистина нищо не зная, но за която все пак подозирах, ще остане неразкрита завинаги…

— Значи този ваш братовчед ги е убил тогава?…

— Бил е принуден да ги убие.

Ренин вдигна глава.

— Съжалявам много, драги господине, но трябва да поправя донякъде твърденията Ви. — Вашият братовчед е извършил убийството хладнокръвно и подло и аз не зная друго престъпление, извършено така обмислено, спокойно и тайнствено.