Морис Льоблан - Осемте удара на часовника

— Вземете го — каза той. — И надявам се…

— И вие сигурно се надявате като мене, че за в бъдеще няма да имаме нищо общо помежду си? В това съм убеден. Заминавам още тази вечер, а вашата племенница вероятно ще замине утре. Така че сбогом, господине.

Ренин подаде акта на Ортанз. Тя стоеше като вкаменена от всичко това, което беше чула. Смутена бе от неочакваните факти, които научи за миналото на вуйчо си и то от принц Ренин. Все още не можеше да си обясни невероятното ясновидство и необикновената прозорливост на този човек, който от известно време сякаш дирижираше развоя на събитията и извикваше пред очите й една след друга картините от драма, на която никой жив човек не беше присъствувал.

— Е, сега доволни ли сте от мен? — попита той. Тя му протегна и двете си ръце.

— Вие ме отървахте от Росини. Възвърнахте свободата и самостоятелността ми. Благодаря ви от все сърце.

— О, аз не ви питам за това — каза той. — Аз исках най-вече да ви доставя едно развлечение. Животът ви беше толкова монотонен и скучен. В него липсваха каквито и да било изненади. Попитах ви същото ли беше и днес?

— Но как може да питате сега. Преживявах най-вълнуващите и най-необикновените минути от целия си живот.

— В живота винаги може да бъде така — продължи той, — ако знаем как да наблюдаваме и как да изследваме нещата. Навсякъде стават престъпления; може да ги извърши понякога и най-умният човек. Навсякъде, ако пожелаете това, има от какво да се възползваме, за да вършим добро, да спасяваме хора, да предотвратяваме несправедливости…

Поразена от думите му и от бликащата от тях сила и убедителност, Ортанз попита:

— Но кой сте вие всъщност?

— Авантюрист, нищо повече. Любител на приключения. Животът трябва да се живее само чрез тях, чрез свои или чужди приключения. Днешното ви разстрои, понеже ви засягаше лично, но тези на другите са много, много забавни. Искате ли да ви докажа това?

— Как?

— Станете ми съдружничка в авантюрите. Ако някой се нуждае от помощ, елате и му помогнете заедно с мен. Ако случайността или инстинктът ми ми посочи следа от някое престъпление или от страданието на някой човек, можем да тръгнем двамата заедно. Искате ли?

— Да — каза тя. — Но…

Ортанз се поколеба. Искаше да разбере скритите намерения на Ренин.

— Но — довърши той вместо нея с усмивка, — вие се плашите донякъде: „В какво всъщност иска да ме въвлече този любител на авантюри? — се питате вие. — Очевидно му харесвам и все някога рано или късно ще поиска някаква компенсация“. Имате право. Трябва да сключим помежду си ясен и конкретен договор.

— Точно така — усмихна се Ортанз, предпочитайки в този миг да обърне всичко на шега. — Да чуем вашите предложения.

Ренин се замисли за миг, но продължи:

— Е, добре! Нека бъде така — да приемем, че днес е денят на първата ни авантюра. Ще я наречем „часовникът в Аленгър бие осем пъти“. Искате ли да вземем за основа това число и още седем пъти в течение на следващите три месеца да се заемаме заедно с разкриване на тайни? И съгласна ли сте после, след осмия път, да поемете задължението да ми позволите?…

— Какво?

Той не отговори на въпроса й, но продължи:

— Естествено, вие винаги ще бъдете свободна да ме изоставите дори насред пътя, ако не успея да ви заинтересувам. Но ако ме следвате до края и ако завършим заедно осмото си начинание след три месеца, значи до 5 декември, в същия момент, когато този часовник отбие осмия си удар, а той ще го отбие, бъдете сигурна, защото старото махало няма да спре да се движи — тогава вие се задължавате да ми позволите…

— Какво? — повтори тя вече нетърпеливо.

Ренин замълча. Погледна хубавите й устни, които би желал да поиска за награда, но понеже беше сигурен, че младата жена го бе разбрала и без думи, реши, че е излишно да се изразява с толкова големи подробности и продължи:

— На мен радостта да ви виждам ми е достатъчна… Затова не аз, а вие трябва да диктувате условията. Какви са те? Какво искате?

Стана й приятно, че се отнася към нея с такова уважение и отговори със смях:

— Какво искам ли?

— Ами да.

— А може ли да си поискам нещо много трудно?

— О, за този, който би желал да ви спечели, всичко е лесно.

— Но ако желанието ми е неизпълнимо?

— Неизпълнимите желания най-много ме интересуват. Тогава тя каза:

— Искам да ми намерите и върнете една изчезнала токичка от стар колан. Тя е направена от карнеол, обкована е със скъпоценни камъни, прикачена на златен филигран. Имах я от майка си, а тя — от баба ми. И всички знаят, че им е носила щастие, носеше и на мен, но след като изчезна от касичката, в която се намираше заключена, аз съм нещастна. Намерете ми я и ми я върнете, господине.