Морис Льоблан - Осемте удара на часовника

— Кога е била открадната?

— Може би преди седем години… или преди осем… или преди девет… не зная точно… Не зная и къде… Не зная също как… Въобще не зная нищо.

— Ще я намеря — обеща Ренин — и вие пак ще бъдете щастлива.

Бяха изминали вече четири дни, откакто Ортанз Даниел се беше настанила в Париж, когато тя се съгласи да се срещне с принц Ренин в Булонския лес. Така в едно хубаво утро двамата седнаха в едно ъгълче на терасата на ресторант „Империал“.

Младата жена беше изпълнена с жизнерадост, очарование и грация. Ренин дори и не намекваше за споразумението, което й беше предложил. Тя му разказа за заминаването си от Ла Марец и спомена, че не е чувала нищо за Росини.

— Аз чух да се говори за него — каза Ренин.

— О, и какво?

— Ами той ми изпрати своите секунданти, тази сутрин имахме малък дуел. Раних го в рамото и с това случаят беше ликвидиран. Но нека говорим за друго.

Така за Росини повече не стана дума. Ренин се зае да изложи пред Ортанз плановете си за две експедиции, които възнамеряваше да предприеме и в които й предлагаше без особен ентусиазъм да вземе участие и тя.

— Най-интересното приключение — твърдеше той — е това, което се случва неочаквано. То започва внезапно, без предизвестие, и никой друг освен посветените в тайните му не забелязват и не долавят връзката между случайностите, които минават край тях. Събитието трябва да се усети веднага. Само миг колебание и вече може да бъде много късно. Едно специфично чувство, като нюх на ловджийско куче, което отличава необходимата миризма между всички други, ни предупреждава за него.

На терасата около тях вече бяха започнали да идват и други посетители. На съседната маса млад човек четеше вестника си, така че те виждаха само незначителна част от профила му и дългите му черни мустаци. Отзад, през прозорците на ресторанта, долиташе до ушите им далечна музика от оркестър. В един от салоните няколко души танцуваха.

Ортанз наблюдаваше всички тези хора така, сякаш искаше да открие по лицата им едва забележимите белези, говорещи за лична драма, нещастна съдба или престъпни наклонности.

Но докато Ренин плащаше сметката, младият мъж с дългите мустаци възкликна изплашен и със задавен от вълнение глас повика един от келнерите.

— Колко дължа?… Нямате дребни ли? Но, Боже мой, защо не побързате!…

Младият господин още плащаше, когато Ренин без колебание се пресегна и взе вестника. След като го прегледа набързо, прошепна на Ортанз:

— Тук не трябва да допускаме грешка…, а аз може и да се заблуждавам, спирайки се точно на това антрефиле. Как мислите, я прочетете.

„Защитникът на Жак Обриьо, господин Дурданс, е бил приет в Елисейския дворец от председателя на Републиката — зачете Ортанз. — Последният е отказал да помилва осъдения на смърт Обриьо и присъдата ще бъде изпълнена утре сутринта.“

Младежът с мустаците беше вече прекосил терасата и се насочваше към вратата на градината, когато един господин и една дама препречиха пътя му и господинът изрече:

— Извинете ме, господине, но забелязах вълнението Ви. Отнася се до Жак Обриьо, нали?

— Да… до Жак Обриьо… — едва не проплака младежът… — Приятел ми е още от детинство, бързам да отида сега при жена му… Тя сигурно е полудяла от мъка…

— Ще разрешите ли да ви предложа услугите си? Аз съм принц Ренин. Тази дама и аз ще бъдем щастливи, ако можем да видим г-жа Обриьо и се поставим на нейно разположение.

Младежът, потресен от новината, която току-що бе прочел, като че ли все още не разбираше какво му предлагат и се представи малко недодялано:

— Аз съм Дютрьой… Господин Дютрьой… — повтори той.

Ренин направи знак на шофьора си Клеман, който чакаше наблизо, и натиквайки господин Дютрьой в автомобила, запита:

— Какъв е адресът? Адресът на г-жа Обриьо?

— Авеню дю Рул, номер 23.

Ренин настани и Ортанз, повтори адреса на шофьора и още докато пътуваха, реши да разпита Гастон Дютрьой…

— Току-що узнах за това — промълви той.

— Обяснете ми накратко, Жак Обриьо е убил един от своите роднини, нали?

— Той е невинен, господине — отвърна младежът, който, изглежда, не беше в състояние да даде каквито и да било смислени обяснения. — Невинен е, кълна ви се… Двамата сме приятели вече повече от двадесет години и аз го познавам добре… Той е невинен… и това ще бъде ужасно…

Ренин не можа да узнае повече нищо от него. При това стигнаха бързо. Влязоха в Ньой през вратата Саблон и скоро спряха на една дълга и тясна алея, оградена със стени, която водеше към малка едноетажна сграда.