Морис Льоблан: Осемте удара на часовника

— Да. Бяхме се уговорили да повторим приятната си разходка и се опитаме да посетим онзи стар замък, който така ни заинтригува… Наричаха го, струва ми се, Аленгър.

Неприятно изненадана, Ортанз заговори доста сухо:

— Съжалявам много, господине, но една такава екскурзия би била твърде продължителна, а аз съм много уморена. Днес само ще се поразходя в парка и ще се върна.

Настъпи мълчание. Гледайки я в очите, Серж Ренин й прошепна усмихнат, така че да чуе само тя:

— Убеден съм, че ще зачетете дадената дума и ще се съгласите да ви придружа. Това е за предпочитане.

— Но за кого? За вас, нали?

— Уверявам Ви, че също и за вас. Ортанз се поизчерви и запротестира:

— Не ви разбирам, господине.

— Но аз нищо неясно не ви предлагам. Пътят е отличен, а околностите на Аленгър са интересни. Никаква друга разходка не би ви доставила по-голямо удоволствие.

— Прекалено самонадеян сте, господине.

— И упорит, госпожо. Ще ви чакам в околностите на Аленгър.

Ортанз махна нервирано с ръка и не сметна за нужно да отговори. Обърна му гръб, сбогува се с околните и излезе.

Пред стълбите един от лакеите държеше коня й.

Качи се на седлото и пое към гората, чието начало се сливаше с края на парка.

Времето беше тихо и хладно. Ведрото, кристално небе едва се промъкваше между почти неподвижните, леко трептящи листа. Ортанз яздеше по криволичещите алеи, без да бърза. След около половин час издълбаната от потоците пътека я изведе до главния път. Там спря. Не се чуваше никакъв шум.

Росини сигурно е прикрил колата си с угасен мотор някъде в гората близо до кръстопътя на Иф — помисли си тя.

Дотам я деляха не повече от петстотин метра. След като се поколеба малко, тя скочи от коня, върза го едва-едва, така че да може лесно да се отвърже сам и върне в замъка, и като загърна лицето си с дълъг кафяв воал, който се ветрееше над раменете й, закрачи напред. Не се беше излъгала. Още на първия завой видя Росини, който също забърза към нея, посрещна я и я поведе из гората.

— Бързо, моля Ви! О, колко се страхувах да не би да закъснеете… или дори да не промените решението си!… И ето ви най-после и вас. О, нима това е възможно?

Ортанз се усмихна.

— Толкова ли сте щастлив, че, вършите глупости?

— Да, щастлив съм и се кълна, че и вие ще бъдете щастлива.

— Възможно е, но аз няма да правя такива!

— Постъпвайте, както желаете, Ортанз. Животът ви ще бъде като на фея от приказките.

— А вие ще бъдете очарователният принц!

— Ще живеете в най-голям разкош, сред огромно богатство.

— Не искам нито разкош, нито богатства.

— А какво искате тогава?

— Щастие.

— За щастието ви ще се погрижа аз.

— Съмняваме се донякъде в качеството на това, което ще ми предложите — пошегува се Ортанз.

— Ще видите… Ще видите.

Стигнаха до автомобила. Бъбрейки радостно, Росини запали мотора, а Ортанз се зави с едно широко манто. Колата потегли плавно по тревата на тясната пътека и излезе на кръстопътя. Росини увеличи скоростта, но внезапно от гората отекна изстрел и автомобилът закриволичи по шосето.

— Пукна се предна гума — измърмори Росини.

— Съвсем не! — провикна се Ортанз. — Някой стреля.

— Не е възможно, мила моя! Какво приказвате!

В същия миг откъм гората обаче се чуха един след друг още два изстрела. Автомобилът потръпна леко още два пъти.

Росини изскърца със зъби от яд:

— Проби и задните гуми… По дяволите, кой е този бандит? Да можех само да го пипна!

Той огледа гората край пътя, но не забеляза никого. Листата на дърветата пречеха да се види по-навътре.

— Дявол да го вземе! — изруга той. — Права сте била… някой стреля наистина по автомобила. Добре се наредихме. Поне няколко часа не можем да мръднем оттук. Да се залепят три гуми не е лесна работа… Но какво ще правите дотогава, вие, скъпа приятелко?

Младата жена също слезе от автомобила и развълнувана възкликна към Росини.

— Тръгвам си…

— Но защо?

— Искам да разбера кой стреля. И защо. Искам да зная…

— Моля ви поне да не се разделяме…

— Нима мислите, че ще ви чакам цели часове?

— Но какво ще стане със заминаването ни… с нашите проекти?

— Ще говорим наново утре… Върнете се в замъка… и останете там…

— Но моля Ви… това не е по моя вина. Струва ми се, че ми се сърдите.

— Не ви се сърдя. Но съгласете се, че когато се краде жена, се вземат всички мерки, драги мой. Е, ще се видим по-късно.

И Ортанз забърза обратно. За неин късмет откри коня си и препусна в галоп в обратната на Ла Марец посока.