Морис Льоблан: Осемте удара на часовника

Вече не се съмняваше, че изстрелите бяха дело на принц Ренин.

— Той е… — мърмореше ядосана тя. — Само той е способен на такава постъпка…

Нали сам я беше предупредил: „Ще дойдете, аз съм сигурен, че ще дойдете… и ще ви чакам.“

Ортанз се разплака от яд и унижение. Ако в този момент би се озовала лице в лице с него, сигурно щеше да го удари с камшика.

Пред нея се простираше строгият и величествен пейзаж на територията, с която на север свършваше имението. Стръмнините принуждаваха често младата жена да забавя хода си, въпреки че трябваше да измине десетина километра до целта, до която бе решила да стигне. Въпреки усилията й, скоростта й намаляваше, а физическата й умора засилваше възмущението й срещу принц Ренин. Чувстваше, че го мрази не само заради неокачествимата му постъпка от днешния ден, но и за цялото му поведение през тези последни три дни, заради неговата самоувереност, самочувствие и надменно учтив вид.

Вече приближаваше. На самото дъно на долината се виждаше старият зид, който служеше за ограда на имението. Беше пропукан, обрасъл с мъх и бурени, през които се мержелееха камбанарията на замъка и няколко затворени с капаци прозорци. Това беше имението Аленгър.

Ортанз мина покрай стената и зави. В центъра на пространството пред входната врата, там, където зидът се извиваше в полудъга, стоеше прав пред коня си Серж Ренин.

Младата дама скочи на земята и когато той вече приближаваше към нея, с шапка в ръка, произнасяйки протоколните си благодарности, че е дошла, почти му изкрещя:

— Преди всичко, господине, искам едно обяснение. Преди малко стана нещо необичайно. Някой отправи три изстрела срещу един автомобил, в който се намирах аз. Вие ли стреляхте?

— Да.

Ортанз едва не онемя от смайване.

— Значи признавате? — заекна тя.

— Госпожо, аз просто отговарям на зададения ми от вас въпрос.

— Но как посмяхте?… С какво право?…

— Не съм ползвал никакво право, госпожо, а изпълних един дълг.

— Наистина ли! И какъв е той?

— Дългът да ви защитя от един мъж, който иска да се възползва от нещастията ви в живота.

— Господине, забранявам ви да говорите така. Аз сама отговарям за действията си и решенията ми са взети при пълна свобода…

— Госпожо, чух разговора, който водихте тази сутрин през прозореца си с г-н Росини, и ми се стори, че не беше нито сърдечен, нито радостен. Признавам напълно нахалството си и огорчението, което ви причиних с намесата си, и най-искрено моля за извинение, но исках дори с риск да бъда възприет като простак, да ви дам възможност да размислите още няколко часа.

— Всичко е обмислено, господине. Когато реша нещо, не се отказвам лесно от него.

— Но, госпожо, понякога се получава и иначе. Ето сега например, вместо да бъдете там, вие сте тук.

Младата жена се смути. Цялата и злоба изчезна. Тя разглеждаше Ренин с учудването, което човек, когато се изправи срещу хора, различни от другите, способни на необикновени подвизи и същевременно, може би заради това и по-галантни и по-незаинтересовани. Разбра, че поне в случая Серж Ренин наистина няма задни мисли и сметки, наистина, както сам бе заявил, изпълняваше кавалерския си дълг спрямо една жена, която според него е поела погрешно по опасен път.

Отмервайки бавно думите си, той каза:

— Госпожо, зная твърде малко за вас, но и то е достатъчно, за да изпитам желанието да ви бъда полезен. Известно ми е, че сте на двадесет и шест години и сте сираче. Преди осем години сте се омъжили за племенника на конт д’Еглерош, който изпаднал в особено душевно състояние, полудял, и трябвало да бъде затворен в лудница. Затова, от една страна, вие не можете да получите развод, а от друга, понеже зестрата ви е пропиляна, сте принудена да приемете издръжката от вуйчо си и да живеете при него. Контът и контесата не се разбират, а средата ви е скучна. Преди години първата жена на конта е избягала с първия мъж на контесата. Двамата пренебрегнати съпрузи свързват съдбата си от мъка, но в новия си брак откриват само разочарования и неприятности, последствията от които понасяте и вие. Животът ви е еднообразен и протича в самота през повече от единадесет месеца в годината. Един ден срещате случайно г-н Росини, който се увлича по вас и ви предлага да избягате. Вие не го обичате, но скуката, чувството, че младостта ви отлита, нуждата от разнообразие, желанието за авантюри… ви кара да се съгласите с една ясна цел — един ден да се освободите от влюбения Росини, като наивно се надявате, че един такъв скандал ще застави вуйчо ви да ви даде сметка за вашите пари, което ще ви осигури самостоятелен живот. Ето какво сте намислила и затова сега трябва да избирате: или да останете в ръцете на г-н Росини… или да се доверите на мен.