Морис Льоблан - Графиня Дьо Калиостро

Той последва Кларис. Един след друг те прескочиха прозореца. Щом излязоха в двора, тя го хвана за ръка и го заведе до стената, до мястото, където високата й част беше разрушена и имаше процеп.

Сега Раул й помогна да мине, но след като на свой ред прескочи оградата, не видя никого.

— Кларис — тихо я повика той, — къде сте?

Черна нощ без нито една звезда падаше над гората. Ослушвайки се, той дочу леко тичане между съседните гъсталаци. Влезе в тях, разблъска клоните и къпините, които му преграждаха пътя, засуети се, но разбрал, че търсенето ще бъде безполезно, отново излезе на пътеката.

„Избяга ми — горчиво помисли той. — Когато бях затворник, рискува всичко, за да ме освободи. Когато съм свободен, тя не е съгласна да ме вижда. Моята измяна, чудовищната Жозефин Балзамо и отвратителното приключение й вдъхват ужас.“

Тъкмо се гответе да си отиде, когато някой се търкулна от каменната стена. Това беше бягащият Боманян. Почти веднага се чуха изстрели, които идваха от същата посока. Раул едва имаше време да се скрие. Леонар се вмъкна в гъсталака и профуча покрай него като стреляте в непрогледната тъмнина.

И така, приблизително в единадесет часа вечерта тримата врагове се бяха впуснали в почти един и същ момент към камъка на кралицата, разположен на единадесет левги разстояние. Какви бяха техните възможности да достигнат до него? Всичко зависеше от това.

От една страна бяха Боманян и Леонар, и двамата със съучастници и начело на могъщи организации. Или Боманян щеше да влезе във връзка със своите приятели, или Леонар щеше да се присъедини към Калиостро и плячката щеше да им принадлежи по най-бързия начин. Но Раул беше по-млад и по-способен. Ако не беше допуснал глупостта да остави велосипеда си в Лийбон, всички шансове щяха да бъдат негови.

Трябва да се признае, че той мигновено се отказа да търси Кларис в гората, защото намирането на съкровището представляваше неговата единствена грижа. За един час той премина десетте километра, които го разделяха от Лийбон. В полунощ събуди портиера на хотела си, подкрепи се на крак с два сандвича и след като сложи в джоба си два динамитни патрона, с които се беше снабдил няколко дни по-рано, яхна велосипеда си. Върху кормилото беше намотал платнен сак, предназначен за прибиране на скъпоценните камъни.

Неговата сметка беше следната:

„От Лийбон до Меснил су Жумиеж са осем левги и половина… Следователно ще бъда там преди разсъмване. При първите лъчи на слънцето ще намеря граничния стълб и ще го взривя с динамита. Възможно е Калиостро или Боманян да ме изненадат по средата на акцията. В такъв случай ще делим. Толкова по-зле за тримата. Идеалните ни части ще намалеят с две трети.“

След като мина Кодебек ан Ко, той тръгна по междуселска пътека, която се провираше между ливади и тръстики и водеше пряко до Сена. Той пресече почти същото място, където вечерта след кошмарното бягство от Гюйор беше признал любовта си на Жозефин Балзамо. „Безгрижния“ беше сега отново там като масивна сянка в непрогледната тъмнина.

Той видя слаба светлина, която се процеждаше под спуснатото перде на илюминатора на кабината, която заемаше младата жена.

„Тя сигурно се облича сега — си каза той. — Берлината с малките кончета ще дойде да я вземе. Може би Леонар подготвя експедицията… Много късно, господа!“

Той отново тръгна със същата скорост, но половин час по-късно, когато се спускаше по един много стръмен склон, изведнъж предното колело на велосипеда му започна да боксува. Внезапно спрян, той се преметна презглава над рамката и падна до купчина камъни. Някакво чудо му попречи да си разбие главата в тях.

Тутакси в тъмнината се появиха двама души и един фенер се насочи към склона, зад който мълниеносно се беше притиснал Раул. Мъжки глас извика:

— Той е! Не може да бъде никой друг! Нали ти бях казал: „Едно добре опънато въже и ще го хванем, когато минава.“

Гласът беше на Годфроа д’Етижу. Почти веднага Бенето го поправи:

— Ще го хванем… ако се съгласи този разбойник!

Като преследвано животно Раул се завря с главата напред в храсталака от къпини и коприва, разкъса си дрехите, но въпреки това успя да се промъкне на значително разстояние от братовчедите. Те останаха да псуват и кълнат напразно. Раул се беше скрил.

— Стига сте търсили — каза отслабнал глас, който идваше от една спряла недалеч кола и беше на Боманян. — Достатъчно е да повредите велосипеда му. Заеми се с това Годфроа и да тръгваме. Конят вече си отдъхна.