Морис Льоблан - Графиня Дьо Калиостро

Шумът се повтори два пъти и Раул се убеди, че идва през отворения страничен прозорец и че беше минал покрай ушите на небрежно отпусналия се Леонар.

Факт беше, че един от враговете изглеждаше предварително вън от битката.

Раул погледна Боманян. Той също беше дочул нещо и сега внимателно се взираше.

Срещу тях Леонар се събуди с изгорени пръсти, провери дали пленниците му са по местата си и отново задряма. Шумът навън спря за момент, после се възобнови и изглежда, че този, който го предизвикваше, следеше внимателно всяко от движенията на тъмничаря.

Какво се подготвяше? Бариерата беше затворена и този, който идваше, би трябвало да е прескочил в тъмнината стената, която в горния си край, както казахме, беше обсипана с парчета от счупени бутилки. Прехвърлянето не беше възможно освен за човек от околността, който предварително познава някой скрит процеп в стената. Кой идваше? Селянин? Бракониер? Беше ли това помощ? Приятел на Боманян? Някой скитник?

Внезапно в мрака се появи неясно очертание на човешка глава. Корнизът на прозореца, не много висок, беше лесно прескочен.

Раул различи силуета на жена и още преди тя да го види, той беше уверен, че тази жена не е никоя друга освен Кларис.

Завладя го огромно вълнение. Значи Жозефин Балзамо беше сгрешила в предположенията си, че Кларис не е в състояние да реагира поради слабост! Неспокойна, обхваната от страх за опасностите, които я очакват, преодоляваща умората и уплахата, младата девойка беше успяла да се скрие в околностите на стария фар и да чака нощта.

Сега тя правеше невъзможното, за да спаси този, който й беше изменил жестоко.

Тя направи няколко стъпки. Леонар се събуди отново и за нейно щастие, й обърна гръб. Тя се спря, после, след като той отново заспа, тръгна отново. Така успя безшумно да премине покрай него.

Камата на Жозефин Балзамо се намираше върху стола. Тя я взе. Щеше ли да го удари?

Раул се изплаши. Лицето на младото момиче, сега по-добре осветено, му изглеждаше да изразява свирепо желание за отмъщение. Но техните погледи се срещнаха, тя разбра мълчаливата заповед, която той й налагаше, и не нанесе удара. Раул се наведе леко, за да може въжето, което го съединяваше със стола, да се отпусне. Боманян направи същото.

Тогава, без да трепери, тя бавно повдигна въжето с една ръка, плъзна острието на камата и го преряза.

Успехът зависеше от Леонар. Той не трябваше да се събужда за свое добро, защото Кларис незабавно щеше да го убие, ако помръднеше по някакъв начин. Без да го изпуска от очи, тя продължи смъртоносната игра; наведе се към Раул и пипнешком потърси въжетата. Китките на ръцете му бяха освободени.

Той прошепна:

— Дай ми ножа.

Тя се подчини. Но една друга ръка излезе по-бърза от тази на Раул. Боманян, който досега беше лежал неподвижно на мястото си в продължение на часове, грабна ножа и започна да прерязва въжетата си.

Вбесен от гняв, Раул сграбчи ръката му. Ако Боманян успееше да се освободи преди него и избягаше, Раул губеше всякаква надежда да завладее съкровището. Борбата беше ожесточена, борба без шум и движения, двамата напрягаха всичките си сили, казвайки си, че при най-малкото изшумоляване Леонар ще се събуди.

Раната на Боманян, макар и лека, не му позволи да се съпротивлява продължително време. Той пусна ножа.

Кларис, която се тресеше от страх, падна на колене, но не за да моли двамата за тишина, а за да не се строполи от изтощение на земята.

В този момент Леонар повдигна глава, отвори едното си око и погледна сцената, която се разиграваше пред него: двамата мъже, почти изправени един до друг, задъхани от борбата, и Кларис д’Етижу на колене.

Всичко продължи няколко секунди, няколко страшни секунди, защото нямаше съмнение, че ако Леонар бе видял сцената, щеше да повали двамата неприятели с два револверни куршума. Но той не я видя. Неговият поглед, фиксиран в тях, не успя да ги види. Клепачът отново се затвори, бе да може съзнанието му да се събуди.

Тогава Раул разряза последните си въжета. Прав, с кама в ръка, той беше вече свободен. Прошепна, докато Кларис се изправяше:

— Върви… спаси се…

— Не — отвърна тя с кимване на глава.

Тя му показа Боманян с изражение, от което ясно личеше, че не е съгласна да го оставят изложен на отмъщението на Леонар като беззащитна жертва.

Раул настоя да тръгнат, но тя остана непоколебима.

Отегчен от нейната съпротива, той подаде ножа на противника си.

— Тя има право — прошушна той… — Да бъдем честни играчи. Дръж, справи се… Отсега нататък всеки ще играе своята игра, нали?