Морис Льоблан - Графиня Дьо Калиостро

— А Боманян?

— Ще го освободя, когато взема съкровището.

— Не се ли страхуваш, че Кларис ще ни издаде? За жандармерията няма да бъде трудно да обгради стария фар.

— Абсурдно! Мислиш ли, че ще изпрати жандармерия по следите на баща си и на Раул?

Тя се повдигна, но веднага падна обратно па стола, стенейки. Минаха няколко минути. Най-после със свръхчовешки усилия тя успя да стане и да се задържи права. Облегната на Доминик, се приближи до Раул.

— Още е зашеметен — прошепна тя. — Пази го добре, Леонар, както и другия. Ако някой от двамата избяга, всичко ще бъде загубено.

Тя излезе бавно. Леонар я придружи до старата берлина и малко по-късно, с ключа от катинара на бариерата в една ръка и с пакет провизии в другата, се върна. По чакълестия път се чу шумът от копитата на конете.

Раул вече опитваше солидността на въжетата, като си казваше:

„Действително доста е изнемощяла господарката! И затова е непредпазлива! Първо — да разкаже, макар и с тих глас, бъдещите си намерения. Пред свидетел! Второ — да повери веселяци като мен и Боманян на надзора само на един човек…ето грешки, които се дължат на лошо физическо състояние.“

Раул грешеше. По-вярно беше обратното — опитът на Леонар в тази насока правеше безполезна всяка мисъл за бягство.

— Остави на мира въжетата — каза му Леонар, влизайки. — Ако ли не, ще удрям…

Опасният тъмничар взе допълнителни предохранителни мерки, за да улесни работата си. Той съедини краищата на двете въжета, които стягаха затворниците, и ги намота на облегалката на единия от столовете, разположен пред него в нестабилно равновесие. После сложи върху седалката камата, която му беше дала Жозефин Балзамо. Стига само една от жертвите да помръдне, камата заедно със стола щеше да падне на пода.

— Не си толкова глупав, колкото те мислех — каза му Раул. Леонар изгрухтя:

— Още една дума и ще те фрасна.

Той започна да яде и пие. Раул се реши да рискува:

— Добър апетит! Ако остане нещо, не ме забравяй. Леонар стана със стиснати юмруци.

— Няма повече, стари приятелю — обеща Раул. — Просто ме сърби езикът. Тъй като съм гладен и жаден, ще предъвквам думи и ще пия слюнка. Не е хранително като колбасите, но ще се задоволя и с това.

Времето минаваше. Стъмни се.

Боманян изглежда, че спеше. Леонар беше запалил лулата си и пушеше. Раул си говореше наум и се укоряваше, че е бил толкова непредпазлив с Жозин.

„Не трябваше да й се доверявам…Все пак какъв напредък е постигнала! Калиостро е далеч от моята стойност, но каква решителност! Какво ясно виждане на действителността и каква липса на скрупули! Само един недостатък, който пречи на чудовището, за да бъде съвършено: нервната му система е лабилна. И затова тези грешки днес, които ще ми позволят да стигна преди нея в Меснил су Жумиеж.“

Разсъжденията му се ръководеха от неговата увереност, че ще успее да избяга на Леонар. Той беше забелязал, че възлите на въжетата, стягащи глезените му, се разхлабват при силен опън, и възнамерявате първо да освободи десния си крак. С удовлетворение си представяше какъв ефект ще се получи след хубав удар с тока на обувка върху брадата на Леонар. Оттогава щеше да започне неговото надбягване за спечелване на съкровището.

В помещението мракът се сгъстяваше. Леонар запали свещ, изпуши една последна лула и изпи поредната чаша вино. Въпреки всичко започна да го обзема сънливост. Той стана, разкърши се, отдаде чест надясно и наляво на въображаем началник и отново седна. Взе свещта по такъв начин, че стичащият се восък да го опарва от време на време по ръката. Той хвърли поглед към затворниците си, хвана двойното въже в свободната си ръка, за да му послужи като сигнал за тревога, и отново задряма.

Раул тихо продължи, засега безрезултатно, своята малка работа за освобождаването си. Сигурно беше около девет часа вечерта.

„Ако мога да тръгна в единадесет часа — казваше си той, — около полунощ ще мина Лийбон, където ще вечерям; към три часа сутринта ще бъда на светото място и в първите часове на зората ще сложа в джоба си касичката на монасите. Да, в моя джоб! Нямам нужда нито от братята Корбю, нито от някой друг.“

Но към десет часа и половина той беше в същото състояние, при което започна своята малка работа. Разхлабването на възлите не ставаше лесно, те не поддаваха и Раул започна да губи надежда, когато изведнъж му се стори, че чува лек шум, който се различаваше от всички други възможни, които биха могли да се появят в нощната тишина — падащи листа, мърдащи по клоните птици, капризи на вятъра.