Морис Льоблан - Графиня Дьо Калиостро

Той отвори единия от прозорците към двора и дълбоко въздъхна:

— Тук е задушно. Леонар, не го затваряй. Държиш ли много, Жозефин, на палача ти да се схване ръката, като стиска непрекъснато това желязо в джоба си?

Тя тропна с крак:

— Стига глупости! — заяви тя. — Ти постави условията си, знаеш и моите.

— Кесията или живота.

— Говори, и то веднага, Раул.

— Колко бързаш! Най-напред поисках срок от двадесет минути, за да бъде сигурно, че Кларис ще бъде далеч от ноктите ти, и тези двадесет минути не са изтекли. Освен…

— Какво още?

— Освен това как искаш да разгадая за миг една тайна, която от векове са се старали да разкрият?

Тя се смая от думите му.

— Какво искаш да кажеш?

— Нещо много просто. Моля за спокойствие.

— Спокойствие? Но защо?

— Да дешифрирам…

— А? Следователно ти не знаеш?…

— Думата на тайната? Бога ми, не!

— Значи излъга!

— Остави гръмките думи, Жозин.

— Ти излъга и тъй като се закле…

— Да, в гроба на бедната ми майка и не се отказвам. Но не бива да смесваш думата около с наоколо. Аз не се заклех, че знам истината. Заклех се да ти я кажа.

— За да се каже, трябва да се знае.

— За да се знае, трябва да се разсъждава, а ти не ми оставяш време! По дяволите! Малко тишина… После, нека Леонар пусне дръжката на револвера си: това ме смущава.

В подигравателния и нахален тон, с който им говореше, още повече в шегите му имаше нещо дразнещо за Калиостро.

Изморена и чувстваща безполезността на всички заплахи, тя му каза:

— Както искаш. Познавам те, ще удържиш на обещанието си.

Той се провикна:

— А! Ако ще ме превземаш с нежност…никога не съм можел да устоявам на нежността… Момче, на какво да пиша? Хартия от фина китайска оризова слама, перо от колибри, сок от черница и като писалище кора от кедър, както казваше един поет.

Раул измъкна от портфейла си молив и визитна картичка, върху която вече бяха написани няколко думи, разположени по специален начин. Той начерта линии, за да съедини една с друга думите. После на обратната страна на картичката написа латинското изречение:

Ad lapidem currebat olim regina.

— Какъв кухненски латински! — каза полугласно той. — Уверен съм, че ако бях на мястото на добрите монаси, щях да намеря по-добър, достигайки до същия резултат. Та значи кралицата препуска в галоп към граничния камък… Погледни часовника си, Жозефин.

Той не се смееше вече. В продължение на една или две минути неговото лице беше много сериозно и очите му, фиксирани в една точка, говореха за усилено съсредоточаване. Все пак успя да забележи, че Жозин го наблюдаваше с поглед, в който се четеше възхищение и неограничено доверие, и й се усмихна разсеяно, без да прекъсва нишката на размишленията си.

— Ти прозираш истината, нали? — каза тя. Неподвижен и завързан, с удължено от безпокойство лице, Боманян слушаше. Нима наистина чудовищната тайна щеше да бъде разгадана?

Жозефин Балзамо отново се обади:

— Какво ти е, Раул? Изглеждаш много развълнуван.

— Да, да, много развълнуван — отговори той. — Цялата история, всичките богатства, скрити в граничен камък насред полето, не могат да не ме вълнуват. Но това не е нищо, Жозин, това не е нищо в сравнение с идеята, която доминира в тази история. Ти не можеш да си представиш колко е странно…колко е красиво!… Каква поезия и каква наивност!

Той млъкна; после, след кратко размишление, наставнически каза:

— Жозин, монасите от Средните векове са били кухи кратуни.

И като повдигна глава, добави:

— Господи, да! Набожните особи, но ще го повторя, като рискувам да нараня твоите убеждения, са били кухи кратуни! Да видим защо! Ако един финансист намисли да запази желязната си каса, като напише на горната й част: „Отварянето е забранено“, ще го сметнат за кратуна, нали? Е, добре! Начинът, по който те са постъпили, за да запазят богатствата си, е почти толкова наивен.

Тя прошепна:

— Не… не… това не е за вярване!… Ти не си открил!… Лъжеш ce!…

— Кухи кратуни са също и онези, които са търсили и нищо не са намерили. Слепи хора! Ограничени умове! Как е възможно! Ти, Леонар, Годфроа д’Етижу, Боманян, неговите приятели, йезуитският орден, архиепископът на Руан — всички вие сте имали пред очите си тези пет думи и това не ви е било достатъчно! Дявол да го вземе! Едно дете от първоначалното училище решава много по-трудни задачи.

Тя възрази:

— Отнасяше се за една дума, а не за пет.

— Да, да, за една дума, Бога ми! Както преди малко ти казах, притежанието на сандъчето би трябвало да разкрие тази необходима дума на Боманян и барона. Това беше, за да те изплаша и те накарам да отстъпиш. Но тези господа не могат да гледат по-далеч от носа си. Необходимата дума е тук! Тя е тук и е смесена с петте латински думи! Вместо да се чудите, както правехте всички, на тази неясна формулировка, трябваше съвсем простичко да я прочетете и да съберете първите пет начални букви.