Морис Льоблан - Графиня Дьо Калиостро

— Само това.

— Какво предлагаш в замяна?…

— Думата за разгадаването на тайната.

Тя трепна.

— Ти знаеш ли я?

— Да.

Действието изведнъж взе нова насока. От целия яростен антагонизъм, който ги хвърляше един срещу друг в омраза и любов, нежна доверчивост и ревност, прозираше, че при познанството си досега са се ръководели само от една грижа — грижата за голямото начинание. Натрапчивата мисъл на Калиостро за отмъщение минаваше на втори план. Хилядите и хиляди скъпоценни камъни на монасите заискряха пред очите й според желанието на Раул.

Боманян, полуизправен, жадно слушаше.

Жозин остави Кларис на своя съучастник, приближи се към Раул и каза:

— Достатъчно ли е да знам думата на тайната?

— Не — отговори той. — Тя трябва да се изтълкува. Смисълът на формулата е забулен, необходимо е да се разкрие.

— А ти можеш ли?

— Да, преди имах известни предположения. Сега внезапно ме озари истината.

Тя знаеше, че Раул не е човек, който може да се шегува при подобни случаи.

— Обясни ми — каза тя — и Кларис ще си отиде свободна.

— Най-напред тя ще си отиде — отговори той — и след това ще ти обясня. Ще обясня, чуй добре, но не с въже на шията и вързани ръце, а свободен, без никакви върви.

— Абсурдно е. Виж каква е действителността. Аз съм господарка на събитията.

— Вече не — заяви той. — Ти зависиш от мен. Сега аз съм този, който ще диктува условията.

Тя сви рамене, но не можа да се въздържи да не каже:

— Закълни се, че ще казваш само истината. Закълни се в гроба на майка си.

Той твърдо произнесе:

— Заклевам се в гроба на майка си, че двадесет минути след като Кларис прекрачи този праг, ще ти посоча точното място, където са скрити натрупаните през вековете съкровища на монасите от абатствата на Франция.

Тя се опита да се освободи от обаянието, което Раул внезапно упражни върху нея със своето приказно предложение, и извика:

— Не, не, това е само примамка… нищо не знаеш…

— Не само че знам — каза той, — а и не само аз знам.

— Кой още?

— Боманян и баронът.

— Невъзможно!

— Размисли. Завчера Боманян беше у барона. Защо? Защото баронът е намерил отново сандъчето и те заедно са проучили надписа. Ако не са били само петте думи, разкрити от кардинала, и е имало друга дума, магическа дума, която пояснява останалите два ключа на мистерията, то те са я научили.

— Какво ме интересува! — възрази тя, като сурово изгледа Боманян. — Него здраво го държа.

— Но ти не държиш Годфроа д’Етижу и може би в този час той е там заедно с братовчед си. Боманян предварително ги е изпратил, за да проучат мястото и да подготвят отнасянето на скъпоценностите. Разбираш ли опасността? Разбираш ли, че за една минута можеш да загубиш всичко?

Тя се инатеше упорито:

— Печеля, ако Кларис проговори.

— Тя няма да говори поради обстоятелството, че не знае повече.

— И тъй да е, тогава говори ти, защото има непредпазливостта да ми направиш подобно признание. Защо да я освободя? Докато Кларис е в ръцете на Леонар, трябва само да поискам и ще узная всичко, което ти знаеш.

Той поклати глава.

— Не — каза той, — опасността е отклонена, бурята е далеч. Може би ти трябваше само да поискаш, за да ти се даде, но сега ти не можеш вече да искаш. За това нямаш повече сили.

Раул беше убеден, че е прав. Сурова, жестока, „адска“, както казваше Боманян, но все пак беше жена и като такава, изложена на нервни припадъци. Калиостро изпитваше болка при всяка криза по-скоро от желание заради самата болка — криза на лудост, в която имаше истерия и която биваше последвана от умора, морална и физическа. Раул сега не се съмняваше, че кризата беше отминала.

— Хайде, Жозефин Балзамо — каза той, — бъди логична. Ти проигра живота си на картата присвояване на неограничени богатства. Искаш ли да отречеш усилията си в момента, в който ти поднасям тези богатства?

Съпротивата отслабваше, Жозефин Балзамо възрази:

— Не ти се доверявам.

— Това не е истина. Прекрасно знаеш, че държа на обещанията си. Ако се колебаеш… Но повече недей се колеба, знаеш, че няма време. Дълбоко в теб решението е взето, то е най-доброто.

Тя остана една или две минути замислена, после направи жест, с който като че ли искаше да каже: „След като всичко свърши, мога да намеря отново малката и отмъщението ми само се отлага.“

— В гроба на твоята майка, нали? — подсети го тя.

— В гроба на моята майка, във всичко честно и чисто, което ми остава. Ще ти разясня тайната.