Морис Льоблан - Графиня Дьо Калиостро

— Да — казваше тя с нисък глас, — един убиец… Неговото богатство, замъкът му, конете му — всичко това произхожда от престъплението. Нали, Боманян? Ти можеш да я увериш. Ти, който благодарение на тази тайна го държиш здраво в ръцете си? Ти си послужи с престъплението, за да го принудиш да ти помага и да убива всеки, който ти пречи, Боманян… и аз добре го знам! Ах, какви бандити сте!

Очите й търсеха тези на Раул. Той имаше впечатление, че тя, обвинявайки Боманян, се опитва да извини собствените си престъпления. Но твърдо й каза:

— После? Свърши ли? Ще се нахвърляш ли още върху това дете? Какво повече искаш?

— Да говори — заяви Жозин.

— Ако говори, ще я пуснеш ли на свобода?

— Да.

— Тогава разпитай я. Какво искаш да узнаеш? Къде е сандъчето ли? Това, което е написано от вътрешната страна на капака? Това ли?

Но дали Кларис искаше да отговаря или не, дали знаеше истината или не, тя изглеждате неспособна да произнесе нито една дума или да разбира поставените въпроси.

Раул настоя:

— Кларис, превъзмогнете болката си. Това е последното изпитание и скоро всичко ще бъде свършено. Моля ви, отговаряйте…В това няма нищо, което би наранило съвестта ви. Не сте се клели да пазите тайна. Никого не предавате… В този случай…

Настоятелният глас на Раул малко възвърна силите на младото момиче. Той го почувства и попита:

— Какво стана със сандъчето? Занесохте ли го в замъка д’Етижу?

— Да — прошепна изтощено тя.

— Защо?

— То ми харесваше… един каприз…

— Баща ви видя ли го?

— Да.

— Същия ден?

— Не, той го видя няколко дни по-късно.

— И той ви го взе?

— Да.

— Под какъв предлог?

— Никакъв. Просто го взе.

— Имахте ли време да разгледате добре сандъчето?

— Да.

— Видяхте ли надпис от вътрешната страна на капака?

— Да.

— Странен, нали? Буквите бяха издълбани грубо?

— Да.

— Можахте ли да го разчетете?

— Да.

— Лесно?

— Не, но все пак успях.

— Спомняте ли си надписа?

— Може би… не зная…това бяха латински думи…

— Латински думи? Спомнете си ги!

— Имам ли право?… Ако това е секрет, който е толкова важен, трябва ли да го разкрия?…

Младото момиче се колебаеше.

— Можете, Кларис, уверявам ви… Можете, защото този секрет не принадлежи никому. Никой на света няма някакъв документ с право за собственост върху него, нито вашият баща, нито неговите приятели, нито аз. Тайната е на онзи, който я разкрие, на първия случаен минувач, който знае как да изтегли печалбата от лотарията.

Тя отстъпи. Това, което твърдеше Раул, би трябвало да бъде вярно.

— Да…да…без съмнение, имате право… Да, нали? Аз му придавах толкова малка важност, на надписа, че трябва да събера спомените си…и по някакъв начин да си припомня прочетеното…Ставаше дума за един камък…и една кралица…

— Трябва да си спомните, Кларис, трябва — помоли я Раул, обезпокоен от мрачния вид на Калиостро.

Бавно, със сериозен вид, Кларис обмисляше. Най-после младото момиче успя да каже:

— Ето спомням си… Ето точно изречението, което разкрих…пет думи на латински…в този порядък…

„Ad lapidem currebat olim regina…“

Едва беше успяла да произнесе последната сричка, когато Жозефин Балзамо, чийто вид изглеждаше още по-нападателен и се беше приближила до младото момиче, й извика:

— Лъжеш! Този израз го знаем от дълго време! Боманян може да удостовери. Нали, Боманян, ние го познаваме?… Тя лъже, Раул, тя лъже. За тези пет думи кардинал Дьо Боншоз прави намек в своето резюме, но не им придава никакво значение и за тях не заслужава да се говори!… „Към камъка някога тичате кралицата.“ Но къде се намира той, този камък, и за коя кралица става дума? Ето двадесет години го търсят. Не, не, има още нещо.

Тя отново беше обхваната от ужасен гняв, който не се проявяваше нито чрез повишаване на глас, нито чрез безредни ръкомахания, а с вътрешната възбуда, която се отгатвате по няколко белега и особено по ненормалната жестокост и необичайността на думите.

Наведена над младото момиче, говорейки му на ти — нещо, което даже и Раул не се осмеляваше, тя крещеше:

— Лъжеш!… Лъжеш!… Има още една дума, която допълва останалите пет…Коя е тя? Има формула…само една… Коя? Отговаряй!

Насилвана по такъв груб начин, Кларис мълчеше. Раул отново я помоли:

— Размислете, Кларис… Спомнете си…Освен тези пет думи не видяхте ли друга?…

— Не знам… не мисля… — проплака младото момиче.

— Спомнете си… Трябва да си спомните… Вашето спасение зависи от това…