Морис Льоблан - Графиня Дьо Калиостро

Но тонът на Раул и тръпнещата нежност, прозираща от думите, ядосаха Жозефин Балзамо.

Тя сграбчи ръцете на младото момиче и заповяда:

— Говори, ако ли не…

Кларис заекна, но не отговори. Калиостро изсвири продължително.

Леонар почти веднага се появи на вратата. Тя заповяда през зъби. Гласът й бе глух.

— Отведи я, Леонар… и започни да я разпитваш. Раул подскочи между въжетата си.

— Пусни я! Негодница! — извика той. — Какво ще й направи? Значи ти си най-долната измежду жените? Леонар, ако пипнеш това дете, кълна се в Бога, че някой ден…

— Теб те е страх за нея! — изръмжа Жозефин Балзамо. — Мисълта, че може да страда, те кара да подскачаш! По дяволите! Вие двамата сте родени един за друг. Дъщерята на убиец и един крадец!

— Да, да, един крадец — скръцна тя със зъби и се доближи плътно до Кларис. — Твоят мил любовник е крадец и нищо друго! Той винаги е живял от кражба. Още от дете е крадял. За да ти поднесе цветя, за да ти подари малкия годежен пръстен, който носиш на пръста си, той е откраднал. Той е крадец чрез взлом, един мошеник. Виж, даже неговото собствено име, неговото хубаво благородно име д’Андрези, също е едно мошеничество. Раул д’Андрези? Хайде де! Арсен Люпен, това е неговото истинско име. Запомни го, Кларис, то ще стане прочуто.

Ах! Аз го видях как работи, твоят любовник! Цял професор! Чудо на сръчността! Каква хубава двойка сте и какво Дете ще имате, син на крадеца Арсен Люпен и внук на убиеца барон Годфроа.

Мисълта за детето й подейства като удар с камшик и увеличи в неимоверна степен нейния гняв. Луда ярост я разкъсваше.

— Леонар…

— А, дивачка! — подхвърли й Раул обезумял. — Какъв позор!… Напълно ли се демаскираш, Жозефин Балзамо? Няма нужда да се играе вече комедия, нали? Ти си престъпница!…

— Я върви на майната си!

Тя беше необуздаема и заинатена в желанието си да измъчва младото момиче. Блъсна Кларис, която Леонар дърпате към вратата.

— Пусни я! Чудовище! — виете Раул. — Само с пръст да я докоснеш, чуваш ли… само с пръст и ще пи убия и двамата! Ах! Чудовище! Оставете я!

Той беше опънал толкова силно въжетата си, че целият изобретен от Боманян механизъм, за да го задържа, се разпадна, изгнилите жалузи се откъснаха от пантите и паднаха в помещението зад него.

Раул се обезпокои за момент от евентуалната реакция на противниковия лагер. Но въжетата, които стягаха крайниците на жертвата, бяха солидни и я спъваха достатъчно, за да има безпокойство. Леонар извади револвера си и го допря до сляпото око на Кларис.

— Ако той направи още една крачка или само едно движение, стреляй! — заповяда Калиостро.

Раул не посмя да помръдне. Не се съмняваше, че Леонар ще изпълни заповедта и че най-малкият негов жест ще произнесе незабавната смъртна присъда на Кларис. Тогава?… Трябваше ли да се примири? Нямаше ли някаква възможност да я спаси?

Жозефин Балзамо не го изпускаше от поглед.

— Хайде — каза тя, — ти разбра положението и си послушен.

— Но ти — отвърна той — не си негова господарка, не… аз само мисля.

— За какво?

— Обещах й, че ще я освободя и че няма от какво да се опасява. Трябва да удържа обещанието си.

— Какво ли не обещават хората. Ще я освободя малко по-късно, може би — каза тя.

— Не, Жозин, ще я освободиш сега. Тя се обърна към съучастника си.

— Готов ли си, Леонар? Върви, нека всичко стане бързо.

— Спри — настоя Раул с такъв уверен тон, че тя се разколеба.

— Спри — повтори той — и я освободи… Чуваш ли, Жозин, искам да я освободиш… Не се касае за отлагане на едно действие, което по-късно ще се възобнови. Касае се да освободиш незабавно Кларис д’Етижу и да й отвориш вратата, за да си отиде.

Той трябваше да е напълно уверен в себе си и желанието му да е подплатено от такива извънредни причини, че да можеше да се изразява с тази впечатляваща тържественост.

Леонар, силно впечатлен, остана нерешително на мястото си; Кларис, която не бе успяла ла схване напълно целия ужас на сцената, изглеждаше, че идва на себе си.

Калиостро озадачено прошепна:

— Думи, нали? Някаква нова хитрост…

— Факти — заяви той — или по-право един факт, пред който ще отстъпиш.

— Какво означава той за мен? — запита Калиостро все по смутена. — Какво желаеш?

— Аз не желая…а налагам.

— Какво?

— Незабавната свобода на Кларис, свободата да си замине оттук, без Леонар и ти да направите един-единствен жест, за да я спрете.

Тя започна да се смее и запита:

— Само това ли? Да не си болен?