Морис Льоблан - Графиня Дьо Калиостро

„Ad lapidem currebat olim regina“.

Настана дълбоко мълчание между Раул д’Андрези и Жозефин Балзамо, воалът беше вдигнат. Светлината беше прогонила тъмнината. Изглеждаше, че омразата между тях е свършила.

Настъпилото примирие угаси неукротимите конфликти, които ги разделяха, и оставаше само удивлението от проникването в забранените кътчета на мистериозното минало, което времето и пространството отбраняват от любознателността на хората.

Седнал до Жозин, със замечтани в скицата очи, Раул продължи глухо, с едва сдържано въодушевление:

— Да, много са били предпазливи тези монаси, които поверяват подобна тайна на охраната на толкова прозрачна дума! Но каква поезия, наивност и чар! Каква прекрасна мисъл е да съединиш земните си богатства със самото небе! Големи съзерцатели, големи астрономи като своите предшественици от Халдея 23 23 Халдея — името на Вавилон от VII век пр. н. е. Б. пр. , те са получавали вдъхновението си от небето: ходът на звездите е очертавал техния живот и съзвездията са били тези, които те са молели да бдят над техните богатства. Кой знае дали не са избрали предварително тази местност, за да възпроизведат в седемте абатства на нормандска земя гигантската фигура на Голямата мечка?… Кой знае…

Очевидно лиричното излияние на Раул беше доста оправдано, но той не можа да го довърши. Раул не се доверяваше на Леонар и не го изпускаше от погледа си, но беше забравил Жозефин Балзамо. Внезапно тя му нанесе по главата силен удар с бокса си.

Това беше последното нещо, което очакваше, макар че за Калиостро бяха обичайни лукавите атаки. Зашеметен от удара, той се преви надве на стола, падна на колене и после се просна на земята.

Той заекваше с несвързан глас:

— Това е голата истина…по дяволите!…Няма повече „табу“…

И с присмех на гамен, което без съмнение дължеше на своя баща Теофаст Люпен, той каза още:

— Негодница!… Демон!… Не почита даже гения!… Ах! Дивачка, ти имаш сърце от камък?…Толкова по-зле за теб, Жозефин, ние искахме да разделим съкровището. Сега пялото ще го запазя за себе си.

И той загуби съзнание.

Зашеметяването не беше много тежко, а подобно на това, което изпитва боксьор, улучен от някое точно кроше. Когато Раул се съвзе от него, без ни най-малка изненада от своя страна установи, че се намира в същото положение като Боманян: вързан на пода и опрян до стената.

Той не се изненада също, като видя пред вратата Жозефин Балзамо, простряна върху двата стола, да се мята в нервен припадък — резултат, който се проявява при нея само от извънредно силни и продължителни вълнения. Нанесеният удар на Раул беше причината за кризата. Нейният съучастник Леонар се грижеше за графинята, като й разтриваше слепоочията.

През времето, докато Раул беше в безсъзнание, той трябва да беше извикал още един от съучастниците си, защото нашият герой видя да влиза един юноша, познат под името Доминик, същият, който пазеше берлината пред къщата на Бриджит Руселен.

— По дяволите! — изруга новодошлият, като забеляза двете жертви. — Тук е било доста шумно. Боманян! Раул д’Андрези! Нашата господарка е пожънала нови успехи. Но в резултат — това припадъче, а?

— Да, но то свърши.

— Какво ще правим?

— Ще я занесем до колата. Ще я откарам на „Безгрижния“.

— А аз?

— Ти ще дежуриш при тези двамата — отговори Леонар и посочи пленниците.

— По дяволите! Като клиенти не са много удобни. Не обичам такива.

Те започнаха да повдигат внимателно Калиостро. Тя им каза с толкова нисък глас, като не можеше, разбира се, да подозира, че Раул, който имаше изключително остър слух и долавяше и най-лекия полъх от разговор, успя да я чуе:

— Не. Ще вървя сама. Ти, Леонар, остани тук. За предпочитане е ти да пазиш Раул.

— Остави ме да свърша с него! — изсъска Леонар, забравил се до такава степен от омраза, че заговори на Калиостро на ти. — Този гамен ще ни донесе нещастие.

— Обичам го.

— Но той не те обича вече.

— Да. Но ще се завърне отново при мен. Както и да е, няма да го оставя.

— Тогава какво реши?

— „Безгрижния“ трябва да е в Кодебек. Ще си почина на него до сутринта, имам нужда от това.

— А съкровището? Трябват още хора, за да можем да отместим толкова голям камък.

— Ще кажа да предупредят братята Корбю, за да ме потърсят утре сутрин в Жумиеж. След всичко ще се заема с Раул…стига само да не…А! Не ме питай сега повече…Съсипана съм…