Морис Льоблан - Графиня Дьо Калиостро

Това беше Боманян. Двамата му придружители, барон д’Етижу и Бенето, го поддържаха.

Разочарованието на Раул беше толкова дълбоко, че не забеляза покрусата на човека, който беше проиграл целия си живот в мистериозната афера за съкровището. Оловносив, със свирепи очи, с кървави петна по превръзката си, той гледаше тъпо пред себе си. Това сигурно беше най-ужасната гледка през живота му. Но спектакълът беше реален — теренът опустошен, гранитният стълб разбит, приказното съкровище откраднато.

Можеше да се каже, че пред него светът се сгромолясва и че той съзерцава вече дълбоката пропаст, пълна с ужас и безнадеждност.

Раул се приближи и прошепна: — Това е извършила тя.

Боманян не отговори. Не можеше да се съмнява, че това е нейно дело. Образът на тази жена се смесваше с всичко, което му се беше случило — несполуки, нещастия, катаклизми, адски страдания. Необходимо ли беше да се хвърли като приятелите си и да рови земята, за да търси останки от огромното съкровище? От това, което допреди няколко минути му бе принадлежало? Не, не! След преминаването на магьосницата оставаше само пепел и пръст! Тя беше бич, който опустошава и убива. Тя би затворила в тъмница даже Сатаната. Тя — небитие и смърт!

Той се изправи театрален и романтичен в обичайното за него поведение, разходи наоколо скръбни очи, неочаквано, направил кръстен знак, с един замах заби в гърдите си камата, която принадлежеше на Жозефин Балзамо.

Това движение беше така бързо и ненадейно, че нищо не бе в състояние да го предотврати. Преди неговите приятели и Раул да се опитат да му помогнат, Боманян се строполи в ямата сред останките на онова, което беше досега наричано съкровището на монасите. Приятелите му се притекоха към него. Той още дишаше и прошепна:

— Свещеник… свещеник…

Бенето набързо се отдалечи. Притичаха селяни. Той ги разпита и скочи в колата.

Паднал на колене до ямата, Годфроа д’Етижу се молеше и се удряше в гърдите… Без съмнение, Боманян му беше разкрил, че Жозефин Балзамо е още жива, и го беше запознал с всичките й престъпления. Тези неща и самоубийството на Боманян го правеха почти луд. Ужас изкривяваше лицето му.

Раул се наведе над Боманян и му каза:

— Кълна ви се, че ще я намеря отново. Кълна ви се, че ще й взема богатствата обратно.

Омраза и любов разкъсваха сърцето на умиращия. Само подобни думи можеха да запазят живота му за няколко минути. В часа на агонията си, сред рухването на мечтите си, той безнадеждно се залавяше за мисълта за бъдещо възмездие.

Неговите очи зовяха Раул. Той се наведе още и чу следните думи:

— Кларис… Кларис д’Етижу… ти трябва да се ожениш за нея… Слушай… Кларис не е дъщеря на барона… Той ми призна… тя е дъщеря на друг, когото нейната майка обичаше…

Раул каза сериозно:

— Кълна ви се, че ще се оженя за нея… Кълна ви се…

— Годфроа — извика глухо Боманян.

Баронът продължаваше да се моли. Раул го потупа по рамото и го наведе над Боманян, който забърбори:

— Кларис ще се омъжи за д’Андрези… желая го…

— Да, да — отговори баронът, неспособен да се възпротиви.

— Закълни се.

— Кълна се.

— Във вечното си спасение?

— В моето вечно спасение.

— Ще му дадеш от парите си, за да може да отмъсти за нас… всичките богатства, които открадна тогава… ще се закълнеш ли?

— В моето вечно спасение.

— Той познава всичките ти престъпления. Има за тях доказателства. Ако не се подчиниш, ще те издаде.

— Ще се подчиня.

— Бъди проклет, ако лъжеш.

Гласът на Боманян се прекъсваше от задавени хрипове, от които думите ставаха все по-неясни. Легнал до него на земята, Раул едва ги разбираше.

— Раул, ти ще я преследваш… трябва да й вземеш скъпоценностите… Тя е демон… Слушай… аз открих… в Хавър… тя има кораб… „Светулка“… Слушай…

Той вече нямаше сили да говори, но Раул дочу още следните думи:

— Върви… веднага… Търси я… от днес… Очите му се затвориха.

Започна агонизиращото хъркане.

Годфроа д’Етижу продължаваше да се удря в гърдите на колене пред празната яма. Раул си тръгна.

Същата вечер един парижки вестник публикува в последния час следното съобщение:

„Господин Боманян, много известен адвокат сред военните роялистки кръгове, за когото вече бяхме съобщили, че е починал в Испания, се е самоубил тази сутрин в нормандското селце Меснил су Жумиеж на брега на река Сена.

Причините за това самоубийство са напълно неизвестни. Двама от неговите приятели, господата Годфроа д’Етижу и Оскар дьо Бенето, които са го придружавали, разказват, че през нощта спали в замъка Танкарвил, където били поканени за няколко дни, когато господин Боманян ги събудил. Той бил ранен и в състояние на крайна възбуда. Поискал от приятелите си веднага да впрегнат каретата и да го придружат до Жумиеж, а оттам до Меснил су Жумиеж. Защо? Защо подобна експедиция в изолираните селски имоти? Защо се е самоубил? Това са въпроси, на които сега е невъзможно да се отговори.“