Ърл Гарднър - Давещата се патица

— От моя прозорец. На първия етаж къщата има два ъглови прозореца. Ако погледна от моя прозорец надолу, мога да видя входа за жилището на Милтър.

— Можете да започнете кръстосания разпит — обърна се Копеланд към масата на адвокатите.

Мейсън се надигна бавно. Той фиксираше лицето на свидетелката.

— Познавахте ли Лесли Милтър още когато беше жив?

— Да.

— Още от Лос Анжелос ли го познавате?

— Да — тя погледна предизвикателно Мейсън.

— Вие бяхте негова законна съпруга?

— Не.

— Не сте били негова съпруга?

— В никакъв случай.

— Твърдяла ли сте някога, че сте негова съпруга?

— Не.

— Живяла ли сте някога при него като негова съпруга?

— Възражение! Въпросът е некомпетентен, без значение и несъществен! — Възмутено извика Копеланд. — Моля съдът да забележи това, въпросът е поставен единствено с цел да компрометира свидетелката. Въпросът е без значение за…

— Възражението се приема.

Мейсън се поклони, признавайки решението на съдията и каза с респект:

— Ваше благородие, ако мога да допълня нещо. Аз считам склонността на един свидетел към един съществен фактор…

— Съдът не допуска въпроса — каза съдията Миихън. — Вие имате право да питате свидетелката, дали е била съпруга на убития и дали някога е твърдяла това. Вие можете да питате свидетелката дали е била в приятелски отношения с него, но съдът счита, че след като получихте отговорите, нямате право при сегашното състояние на следствието да я поставяте в неприятно положение. Вие разбирате, че уликите, които засягат убийството на Милтър, се поднасят само с една ограничена цел. Съдът реши, че връзката с настоящия случай — понеже вашият въпрос беше насочен към това — е далечна.

— Добре — каза Мейсън. — Ще продължа с други въпроси. Мис Кромуел, имала ли сте възможност да излезете през задната врата на вашето жилище и преминавайки през ниските перила, да стигнете до задната врата на жилището на Милтър?

— Възможно е.

— Правила ли сте това някога?

В очите й просветна триумф, когато отговори студено и решително:

— Не.

— Правила ли сте това през въпросната вечер?

— Не.

— Видяхте ли мистър Милтър през въпросната вечер?

— По-рано, когато той влезе в жилището си.

— Търсихте ли го в жилището му?

— Не.

— Когато звънна звънецът, Лесли Милтър не приготвяше ли за вас горещ пунш е ром и масло и не ви ли каза да се върнете в жилището си?

— Не, сър.

— Вие споменахте, че сте видяла обвиняемия, когато напуска жилището. Постоянно ли наблюдавахте жилището тази вечер?

— Не, сър. Съвсем случайно стоях на ъгловия прозорец.

— И защо стояхте на ъгловия прозорец?

— Съвсем случайно. Казах вече.

— Ако погледнеше вътре, обвиняемият би ли могъл да ви забележи?

— Не, не вярвам.

— Защо не?

— Защото аз гледах навън, а той трябваше да погледне навътре.

— И той не можеше да направи това?

— Сигурно не.

— Вие искате да кажете, че не би могъл да ви забележи на прозореца, защото зад вас не е имало осветление?

— Разбира се.

— Значи стаята е била тъмна?

За момент мис Кромуел се поколеба, след това каза:

— Да, струва ми се. Може да е било така.

— Лампите в стаята не бяха включени?

— Не, сър. Мисля, че не.

— И транспарантите бяха вдигнати?

— Аз… не мога да си спомня точно.

— Искате да уверите съда, че сте наблюдавала обвиняемия през спуснати транспаранти?

— Не, не исках да кажа това.

— А какво искахте да кажете?

За няколко секунди тя не успя да намери отговор и на лицето й се изписа отчаяние. След това й хрумна нето и тя каза:

— Аз помислих, че питате дали всички транспаранти са били спуснати. Знаех, че не бяха спуснати при този прозорец, но не мога да си спомня какво беше положението при другите.

Тя се засмя с чувство на превъзходство и си личеше, че мисли: „Ти си въобрази, че ме надхитри? Но все пак успях да ти се изплъзна.“

— Но в стаята никоя от лампите не светеше — продължи Мейсън.

— Не, знам това със сигурност.

— С каква цел влязохте в тъмната стая?

— Е, исках… исках да взема нещо.

— Прозорецът, до който стояхте, е най-отдалечен от вратата, нали?

— Да, така е.

— А ключът за осветлението е до вратата, нали?

— Да.

— Значи, когато влязохте в стаята да търсите нещо, вече не си спомняте какво, не запалихте светлината, а веднага преминахте през тъмната стая, за да стигнете до прозореца и да погледнете към входа на жилището на Милтър?

— Не, аз просто стоях там, за да обмисля нещо.