Ърл Гарднър - Давещата се патица

Когато Пол Дрейк се запознаваше с мисис Бур, в стаята влезе Лоиз Уитерспоон.

Сравнена с пищната красота на мисис Бур, Лоиз приличаше на момиче. Нейното облекло изглеждаше по съвсем друг начин. Тя не се движеше с гъвкавата, прелъстителна походка, с която мисис Бур се набиваше в очите, а ходеше бързо и непринудено, с естествения замах на младите енергични жени. С нея в стаята влезе ободряваща свежест и блясъкът на примамващата личност на мисис Бур значително намаля.

Дела Стрийт се опитала остане мълчалива и резервирана, за да може да следи всичко с внимателния си поглед, който не пропускаше нищо. Но това й се удаде само до започване на вечерята. Внезапно Лоиз й подхвърли някакъв въпроси след като Дела й отговори със звучния си глас, вниманието на всички се насочи към нея.

— Как се чувства сега Роланд? — попита изведнъж Уитерспоон.

Това даде възможност на мисис Бур да се покаже като загрижена, любяща съпруга.

— Ще отида да го видя, извинете ме — каза тя и вече напускаше стаята със съвсем леки стъпки, за да не смущава разговора и сякаш не знаеше нищо за меките, виещи се движения на гъвкавото си тяло.

Тя още не беше се върнала, когато се позвъни на входната врата. Уитерспоон направи знак на един от мексиканските слуги.

— Това сигурно е болничната сестра от Ел Темпло — каза той. — Тя трябва да смени оставената от лекаря помощничка. Отведете я веднага в стаята на мистър Бур.

— Да, сеньор — каза мексиканецът с дълбок звучен глас и тръгна към вратата.

Мисис Бур влезе с елегантна походка:

— Сестрата ми каза, че той съвсем спокойно си почива.

Слугата се върна и донесе на Уитерспоон някакъв плик.

— За вас, сеньор — каза той.

— Значи не беше сестрата? — попита Уитерспоон.

— Не, сеньор. Един мъж.

Уитерспоон се обърна към гостите.

— Извинете ме. Обикновено тук нямаме неканени посетители.

Той разряза плика, прочете краткото съобщение, погледна към Мейсън и смръщи чело. За момент изглеждаше, като че ли иска да попита за нещо адвоката, но вместо това каза:

— Извинете ме, моля. Дошъл е някой, с когото трябва да говоря. Продължавайте с кафето и коняка.

Лаят на кучетата постепенно отслабна. За минута на масата настъпи мълчание, след това мисис Бур попита:

— Мистър Дрейк, интересувате ли се от цветна фотография?

— Мистър Дрейк е детектив и тук е служебно — оповести Лоиз Уитерспоон кратко и убедително. — Не търсете там дивеч!

— Детектив! О, колко интересно! Кажете ми, моля, преобличате ли се и следите ли хора, или…

— Аз водя прозаичен живот — отвърна Дрейк. — Най-често в смъртен страх.

Мисис Бур направи невинни детски очи, но лицето й изглеждаше като от тебешир.

— Господи, колко интересно! — каза тя. — Най-напред един от най-известните адвокати на страната, а сега и детектив. Предполагам, че има някаква връзка.

Дрейк отправи кратък поглед към Мейсън, но той не изпускаше от очи мисис Бур. Само каза:

— От чисто финансово естество, мадам.

Всички се засмяха, без да знаят действително защо. Но те почувстваха, че нервното напрежение отмина и пътят към любопитни въпроси бе временно затворен.

Внезапно на вратата застана мистър Уитерспоон.

— Мистър Мейсън, бих желал да поговоря с вас, ако господата са така добри да ви освободят за малко.

Уитерспоон беше лош артист. Опитът му да говори равнодушно и вежливо подчертаваше по-ясно загрижеността и тревогата в гласа му.

Мейсън стана от масата, извини се и го последва.

Мъж на около петдесет и пет години стоеше с гръб към тях и се правеше, че разглежда книгите на една етажерка, но явно не виждаше дори заглавията им. Едва когато Уитерспоон заговори, той забеляза че е влязъл някой и се обърна бързо.

— Мистър Дангерфийлд — каза Уитерспоон, — водя мистър Мейсън. Той е адвокат и е запознат със случая, за който вие искате да говорите. Сега искам да чуя това, което имате да ми кажете.

Дангерфийлд стисна с механична вежливост ръката на Мейсън. Той явно беше зает с мисли за собствените си грижи, когато промърмори:

— Радвам се да се запозная с вас, мистър Мейсън.

Той беше нисък и набит, но здрав и силен. Лицето му не беше отпуснато, коремът му беше прибран, държеше се изправено и брадичката му беше издадена напред. Очите му бяха тъмни, с червеникаво-кафяв оттенък. Грижите бяха издълбали бръчки на чело го му. Съдейки по бледото му лице, зад себе си имаше една безсънна нощ.

— Започвайте! — настоя Уитерспоон. — Кажете сега, защо искахте да говорите с мен?