Ърл Гарднър: Наклонената свещ

— Имам клиент, който предявява искания за парите си.

— Нима, всички клиенти не предявяват искания за пари? — усмихна се тя.

— Да, повечето от тях. Тази моя клиентка действително се нуждае страшно много от парите си и аз възнамерявам да й ги доставя.

— Това е много мило от ваша страна, но засяга ли то моя съпруг?

— Да. Засяга дейността му в компанията за каракулски овце.

— Не можете ли да се изразите малко по-точно?

— Името на моята клиентка е Кингман, Адълейд Кингман.

— Боя се, че това име не ми говори нищо. Не познавам в подробности делата на мъжа си.

— Много е важно да се видя с него веднага.

— Страхувам се, че не бихте го намерил по-рано от началото на следващата седмица, мистър Мейсън.

— Не можете ли да ми кажете как да вляза в контакт с него?

— Не. Боя се, че не мога.

— А не можете ли вие да се свържете веднага с него? Тя помисли върху това, а после отговори.

— Не веднага.

— Веднага, щом го откриете, му кажете, че имам много чувствителен нос и че съм душил в района на Скийнър ХИЙЛЗ, че каквото съм подушил там, не мирише на каракулски кожи. Можете ли да запомните това?

— Ще му кажа — усмихна се тя.

— От голямо значение е да разбере позицията ми и да получи това мое известие час по-скоро.

— Много добре.

— Ще се погрижите да бъде известен навреме, нали?

— Мистър Мейсън, не допускам, че искате да се възползувате от способността си да разчетете израза на лицето ми, нали? Разкъсвана съм между желанието да бъда учтива и да поддържам безпристрастен израз.

Тя му се усмихна отново и Мейсън забеляза в кратък миг, че бе загубила контрол и лицето и бе изразило опустошението, дължащо се на отчаян, продължителен плач.

— Съвсем положително, мисис Милфийлд, дори не бих се опитал да ви накарам да издадете тайните на вашия съпруг — увери я Мейсън, — но искам да ви внуша необходимостта от незабавно предаване на моето съобщение.

— Мистър Мейсън! — произнесе с порив тя. — Най-добре е да ви се доверя. Вие сте ми необходим. Аз… аз трябва да ви кажа нещо. — Тя се спря, опита се да дойде на себе си и пое дълбоко въздух като човек, готов да се впусне в дълга изповед.

Звънът на телефона накара да замръзнат готовите върху устните й думи. Тя изгледа апарата с явна досада. Нейната обърканост бе така видима, че Мейсън не можа да се въздържи да я подкани.

— Може би се обажда вашият съпруг.

Тя прехапа устни и се размърда неловко в креслото. Телефонът иззвъня пак. Мейсън седеше спокойно, в очакване, без да отрони ни дума, предоставил на нея възможността за следващи действия. Колебанието й стана съвсем подчертано, сякаш не можеше да реши кое ще я постави в по-неудобно положение: да приеме един явно нежелан разговор в негово присъствие или да издаде себе си чрез отказа да говори.

— Извинете ме! — взе внезапно решение тя и вдигна слушалката.

Лицето й, обърнато сега така, че светлината очертаваше профила й, бе истинска маска.

— Да? — произнесе тя с грижливо подбран тон на човек, който се стреми да не издаде какво е в душата му чрез трепета на гласа си.

Втренчен в лицето й, Мейсън видя как то бе обхванато от почуда и обърканост.

— Как?… Не, не познавам мистър Траг… лейтенант Траг? Не, аз не… А, така ли… Кажете му, че мъжът ми не ще е у дома до късно тази нощ. Не разбирам… О!

Тя захвърли гневно слушалката върху вилката.

— Ах, нервите ми! Той е на път нагоре. Просто не ще му отворя!

— Чакайте малко! — реагира веднага Мейсън. — Знаете ли кой е лейтенант Траг?

— Предполагам, че е някой самотен войник, който…

— Лейтенант Траг не е войник. Той е от полицията — от управлението. Работи в отдела за убийства. Не зная, мисис Милфийлд, защо бяхте плакала, но зная, че лейтенант Траг не е по дребните престъпления. Ако сте замесена в някакво убийство, по-добре ще е да започнете да мислите, и то мислете бързо!

Тя се извърна към него и той видя истинското изумление, изписано върху лицето й.

— За кого знаете, че е бил убит? — Мейсън бе впил поглед в очите й.

— Смилете се, небеса! Никой, с изключение, може би, на моя…

— Продължавайте! — подкани я адвокатът, когато тя се овладя по средата на фразата.

— Не! Не! Никой!

— Вие споменахте „моя“ и спряхте. Това притежателно местоимение ви издаде. Не бяхте ли готова да кажете „моя съпруг“?

— Господи! Не! Как ви дойде тази мисъл? Какво, опитвате се да вложите ваши думи в моята уста?

— Защо плачехте?

— Кой казва, че съм плакала?

— Вижте какво. Нямаме на разположение цял ден за залъгване. Ако наистина се е случило нещо с вашия съпруг и Траг ме намери тук, това ще ви постави под подозрение. Никога не ще бъдете в състояние да го убедите, че не съм ви посетил по ваше искане. Има ли тук някое задно стълбище?