Ърл Гарднър - Племенницата на сомнамбула

— Смазах предварително добре бравата, така че всичко мина гладко.

— А вуйчо ви няма ли ключ?

— О, да, но едва ли би го извадил от джоба си, та да отключва, ако спи. Сомнамбул, знаете, не би сторил това.

— Как стои работата с бюфета?

— Само аз имам единствения ключ от чекмеджето. Една извади малко фенерче, освети пътя до бюфета и постави ключ в най-горното чекмедже.

— Целият ли готварски комплект е на мястото? — запита Мейсън.

Тя кимна утвърдително и ключът щракна.

— Така съм доволна, че дойдохте тази нощ у нас. С вас на човек му е леко. Даже вуйчо е вече по-добре. Чувствувам се уверена, че ще спи добре тази нощ и не ще тръгне по сомнамбулни разходки.

— Е да, но аз ще държа стаята си заключена. Тя се притисна здраво о ръката му.

— Не ме плашете, иначе ще доведа до шок вашия приятел, доктора, като остана цяла нощ в спалнята ви.

Мейсън се засмя и я последва обратно по стълбището. Когато стигнаха пред стаята му, той натисна дръжката и се усмихна.

— Джим ме е изпреварил. Заключил е след нас.

— Вероятно — изкиска се тя тихо — той се бои и аз да не тръгна заспала.

Мейсън почука леко и след миг подът заскърца под тежестта на едрото тяло, крачещо по чехли. После бравата щракна и вратата започна да се отваря.

Една избута Мейсън настрана, издаде напред глава и приглушено извика:

— Б-уу-у!

Секунда по-късно пружините на Келтъновото легло изтрещяха. Мейсън последва Една в стаята. Тя се приближи до доктора.

— Да не би и вие да ходите насън, д-р Келтън?

— Не — помъчи се да се ухили той, — но хъркам адски, ако това ви интересува.

— О, чудесно! Мисля си какъв симпатичен сомнамбул става от вас. Можете да се движите и в мъгла, издавайки тези сигнали.

След това се обърна, плъзна пръсти по ръкава на Мейсъновата пижама й произнесе с чувство.

— Толкова съм ви благодарна! С вас е така хубаво!

И изхвръкна през вратата с шумоленето на трепкаща коприна зад себе си.

Джим Келтън отрони тежка въздишка.

— За бога, Пери, заключи тази врата и я дръж заключена. Тази жена вие за плячка.

Малкият будилник зазвъня с приглушен звук. Мейсън протегна ръка, спря го, скочи от леглото и се облече. Д-р Келтън преустанови хъркането за някакви си секунди, обърна се тежко и веднага след това поднови носовите си каденца. Мейсън угаси светлината, отвори вратата и се озова в коридора. Една Хамър го чакаше на няколко стъпки от стаята, все още облечена в нощница. Аромат на прясно сварено кафе изпълваше въздуха.

— Какво правите тук?

— Промъкнах се да ви кажа, че отключих вуйчо, и да ви помоля да ми откраднете чаша кафе.

— Не можахте ли да позвъните на прислугата да ви го донесе?

— Не. Не смея. Никой не бива да знае, че не съм заминала за Санта Барбара. Вуйчо ще побеснее, ако узнае, че съм го заблудила, а освен това трябва да се съобразявам и с положението на Хелън.

Мейсън кимна.

— Коя е вашата стая?

— В северното крило на партера, предпоследната от края. Отваря се също и към пациото.

— Ще се помъча да направя каквото мога. Вуйчо ви стана ли?

— О, да, преди половин час. Приготвя се. Някъде тропна врата. Една уплашено сподави вик и изчезна. Адвокатът се запъти към стълбите. Питър Кент, свежо избръснат, се появи в коридора и като видя Мейсън, му се усмихна.

— Добро утро, съветнико! Надявам се, спахте добре? Много ме задължавате, като сте станали толкова рано да ни изпратите.

— Винаги ставам рано, щом клиентите ми се женят — засмя се Мейсън. — Само се страхувам, че ще бъда сам. Д-р Келтън е заспал здраво и не ще стане.

Кент погледна часовника си.

— 05:00 часа. Слънцето изгрява около 06:00. На летището трябва да бъдем в 05:45. Това ще рече, че има време за бекон, яйце и препечен хляб, но се налага да побързаме.

Той съпроводи Мейсън по стълбището до голямата дневна, където вече пращеше весел огън в камината и масата бе подредена. Люсил Мейз посрещна Кент с протегнати ръце и искрящи очи.

— Как спа? — запита тя с нежно грижовен тон.

— Вълшебно! — срещна погледа й той. — Съветникът Мейсън вдъхва сигурност. Съжалявам, че не го познавах по-рано.

Мейсън отвърна любезно на усмивката на Люсил Мейз. Седнаха около масата и закусиха набързо. Котато Кент се надигна, Мейсън си наля втора чаша кафе, сипа захар и каймак и се запъти към вратата, привидно заинтересуван от пациото. Почака, докато стаята се опразни, и бързо се измъкна навън. Една го очакваше, открехнала леко вратата. Той й подаде чашата и прошепна: