Ърл Гарднър: Случаят с непорочната скитница

— Искате да кажете, че е за мен?

— Да.

Признателността й беше почти детинска с простотата си. Тя се приближи до него, сложи ръце върху неговата ръка, погледна го с кръглите си, невинни очи. Издаде напред подканващо устни.

— Но защо — попита тя тихо, — трябва да правите това за мен.

— Бог знае — внимателно вдигна ръката й и излезе от стаята.

От телефонната кабинка във фоайето набра номера на универсалния магазин на „Бродуей“ и попита за Джон Рейсър Адисън.

Женският глас от другия край на телефона каза:

— Ще ви свържа с кабинета на господин Адисън.

Чу се пукот и друг женски глас каза:

— Кабинетът на господин Адисън.

— Господин Пери Мейсън — каза адвокатът. — Искам да говоря с господин Адисън.

— Момент, ако обичате. Ще ви свържа със секретариата на господин Адисън.

След няколко секунди трети женски глас се чу:

— Моля свържете ме с този, който желае да говори.

— Аз съм — каза Мейсън. — Аз съм, Пери Мейсън. Искам да говоря с господин Адисън.

— Това господин Мейсън ли е?

— Да.

— Господин Пери Мейсън?

— Да.

— Вие ли сте на телефона?

— Точно така — каза Мейсън.

— Момент така. Ще ви свържа с господин Адисън.

След няколко секунди гласът на Адисън избоботи по телефона:

— Здравей, Мейсън. Къде си?

— В телефонната кабина на хотел „Рокауей“ съм. Мислех си за вашето оплакване, че не сте можел да се свържете с мен по телефона, без да се занимавате с много формалности.

— Да, да. Къде е момичето? Какво се случи? Къде е…?

— Горе в стаята си е, тук в хотела — каза Мейсън.

— Стая 309.

— Да, да, знам.

— Технически е навън под гаранция — каза Мейсън, — но имам уверението на полицая, който я е арестувал, че обвинението ще бъде оттеглено и случая ще бъде забравен. Нещо друго?

— Не, не. Това е чудесно! Много добре, Мейсън! Добра работа свърши. Много добра работа. Изпрати ми сметката. Знаех, че мога да разчитам на теб! Такова обслужване харесвам, Мейсън.

— При създалите се обстоятелства — каза Мейсън, — сметката може да изглежда малко по-голяма от важността…

— Не, няма! Не, няма. Изпрати ми сметката, ще ти изпратя чек. Радвам се, че я измъкна оттам.

— Просто от любопитство — каза Мейсън, — откога познавате Вероника Дейл?

— Не я познавам — каза Адисън раздразнено. — Току-що я бях срещнал. Не искам името ми изобщо да се замесва. Възнамерявах да ти кажа да не й казваш кой те е наел, но ти ми затвори телефона. Ти…

— Не съм й казал — отвърна Мейсън. — Името ти не е било споменато. Ти ме предупреди. Освен това не съм ти затворил телефона.

— Чудесно. Чудесно. Това е чудесно, Мейсън! Изпрати ми сметката.

— Ще я изпратя — обеща Мейсън. — А ето и нещо, за което да си помислим: или това момиче е доста тъпо, или е направило всичко възможно да бъде арестувано.

— Какво искаш да кажеш, Мейсън?

— Не съм убеден — отговори адвоката, — но просто ти казвам — или е глупава, или е направила всичко възможно да бъде арестувана.

— Глупости! — изпръхтя Адисън. — Не е глупава, наивна е.

— Може би вие сте наивен — предупреди го Мейсън и постави слушалката.

Дела Стрийт се вмъкна незабелязано в личния кабинет на Мейсън.

Адвокатът вдигна поглед от работата си.

— Госпожа Лора Мейл Дейл е тук да ви види.

— За какво се отнася? — попита Мейсън. Дела Стрийт се усмихна:

— Казва, че е изключително поверително и лично.

— Кажи й да ти обясни за какво се отнася, ако иска да се види с мен — каза Мейсън раздразнено — и след това да си запише час за…

— Госпожа Лора Мейл Дейл — каза Дела Стрийт с лукава усмивка, — е майката на Вероника.

— Вероника? — каза Мейсън начумерено, като се мъчеше да си спомни това име. — Вероника. Тя… а, да, арестуваната девица.

— Точно така.

Усмивка се плъзна по лицето на Мейсън.

— Знаеш ли какво, Дела, чувствах, че този случай ще има продължение. Изпрати ли сметката на Адисън?

— Да, за петстотин долара. Тази сутрин. Секретарката на Адисън се обади и помоли за нашата сметка.

— Как изглежда госпожа Дейл? — попита Мейсън.

— Оправна. Около четиридесет и пет годишна е и изглежда доста уравновесена. Облечена е обикновено, дрехите й са хубави и й стоят добре.

Мейсън каза:

— Покани я на всяка цена, Дела. Да видим какво иска.

Госпожа Лора Мейл Дейл, въведена в личния кабинет на Мейсън от Дела Стрийт, се движеше бързо и делово, сякаш беше свикнала с канцеларии. Но във всички случаи беше свикнала да се среща с хора.