Ърл Гарднър: Случаят с непорочната скитница

— Няма съмнение, че са еднакви — каза Мейсън. Бенд каза:

— Я погледни тази карта, приятел. Тук няма адрес. Написано е само „временен“. Защо? Позволявате ли на хората да се регистрират така и да получават стаи?

Администраторът каза:

— Момент, моля. На ръба на тази карта има знак. Той погледна знака изписан с молив, след това погледна тетрадката със съобщения и каза:

— Тази стая е била резервирана от господин Путнам, управителя на хотела. Той се е обадил по телефона стаята да бъде резервирана за Вероника Дейл и казал, че ако няма багаж всичко е наред, и че стаята трябва да бъде резервирана за нея и…

— Кога е направено това обаждане? — попита Бенд.

— В около девет и тридесет. Около петнадесет минути преди да се регистрира госпожица Дейл.

— Достатъчно стаи ли имате, за да ги раздавате така? — попита Бенд подозрително.

— Когато управителят нареди — му отвърна администратора. — Винаги имаме няколко резерви за спешни случаи. Това беше една от тези стаи. Официално бяхме пълни.

Бенд се обърна към Вероника Дейл:

— Познавате ли този човек Путнам? — попита той. Тя поклати глава.

Бенд каза уморено на администратора:

— Дайте ми ключ. Ще се качим горе.

Администраторът се протегна към кутията и им подаде ключа за стая 309.

Вероника Дейл отиде до асансьорите с тях така спокойно и естествено, като че ли те бяха доверени приятели на семейството. Хари Бенд каза рязко етажа на асансьорния оператор и клетката се стрелна нагоре.

Бенд спря в коридора пред асансьора. Очите му шареха.

— Откъде се минава? — попита той Вероника Дейл.

— Наляво — каза тя без колебание.

Те тръгнаха по коридора вляво. Към края на коридора стигнаха до стая 309. Бенд вкара ключа и отвори вратата.

Стаята беше чиста, леглото непокътнато. Малка дамска чанта стоеше на поставката за багаж, явно в положението, в което я беше оставило пиколото.

Бенд тръгна бавно към нея, откопча катарамите на чантата, отвори я и погледна бедното съдържание, състоящо се от дамско облекло.

— Тези неща твои ли са?

— Да.

— Имаш ли шофьорска книжка?

— Не. Не мога да шофирам.

— Номер на социална осигуровка?

— Не.

— Някакви документи?

— Имам няколко карти.

— Какво ще правите — попита ядосано Мейсън, — наново ли ще я арестувате?

— Иска ми се — каза Бенд. — Има нещо нередно тук.

— Убягва ми от погледа — съобщи Мейсън с негодувание. — Тази млада жена има стая в местен хотел. Има багаж. Излиза на улицата, за да потърси място, където да хапне и докато търси подходящ ресторант вие се нахвърляте отгоре й, нагрубявате я, обвинявате я в проституиране. Естествено е чувствата й към вас да не са особено приятелски и…

— Спестете си го за пред съда! — каза Бенд. — По дяволите всичко това.

— Отхвърляне на обвинението ли ще предложите?

— Вие ще ни съдите ли за безпричинен арест?

— Не, при създалата се ситуация. Не искаш да го съдиш, нали, Вероника?

— Разбира се, че не. Беше въпрос на принцип, това е всичко.

Бенд помисли за момент, след това каза:

— Струва ми се, че ще отхвърля обвинението.

— Добре — каза Мейсън. — Ще ви се доверя. Няма да направя нищо повече. След като бъде отхвърлено обвинението могат да ми изпратят гаранцията от двеста долара по пощата.

Бенд го изгледа подозрително за момент, след което каза:

— Предполагам, че някой ви плаща петстотиндоларовата такса.

Мейсън се усмихна и не каза нищо. Бенд изсумтя, обърна се на пета и се върна обратно по коридора.

Момичето отиде до отворената пътна чанта, затвори я и каза:

— Тези полицаи не дават никаква самостоятелност на едно момиче. Защо не затворите вратата?

— Разбира се, че няма да го направя — каза Мейсън, — а ти не би трябвало да искаш това. Внимавай оттук нататък. Винаги, когато има мъж в стаята ти, дръж вратата отворена.

— Защо?

— Правило на заведението.

— Какво значение има?

— Голямо.

— Гладна съм.

— Не си ли закусвала?

— Само малко кафе и малко каша. Едва ядох от кашата. Глътнах само лъжица-две.

— Имаш ли пари?

— Малко.

— Колко?

— Около долар и дванадесет цента.

Мейсън каза:

— Познаваш ли човек на име…

— Да? — попита тя, когато Мейсън се поколеба и не продължи.

— Нищо — отговори Мейсън.

Той отвори портфейла си, извади две двадесетдоларови банкноти и една десетдоларова банкнота и й ги подаде.

— Това за какво е? — попита тя. Мейсън каза:

— Не се тревожи. Ще го напиша в сметката си.