Ърл Гарднър: Случаят с непорочната скитница

— Внимавайте с думите — засмя се Дела Стрийт. — Начинът, по който ще го кажете, може да се окаже фатален.

— Май че си права — съгласи се Мейсън.

Полицейският инспектор доведе Вероника Дейл в стаята за посетители.

Мейсън я погледна любопитно.

Той видя една млада жена, която изглеждаше невинна като дете, платиненоруса с открито лице, големи сини очи, слаба, с чиста кожа и хубаво тяло. Мислите й, ако изобщо имаше такива, не бяха изписани на лицето или очите й. Кукленската й красота можеше да се стори на някои мъже като непорочна невинност, но някой полицай на нощен патрул е можел лесно да вземе внушителния й вид за внимателно замислена примамка за мъже. Едно нещо беше сигурно, това момиче не можеше да остане незабелязано. На възраст тя изглеждаше между седемнадесет и двадесет и пет.

— Здравейте — каза тя. Беше непринудено дружелюбна като кутре.

— Добро утро — каза Мейсън. — Аз съм Пери Мейсън, адвокат. Тук съм, за да ви представлявам.

— Колко хубаво. Как разбрахте, че съм тук?

— Един приятел ми каза.

— Ваш приятел? — попита тя.

— По-скоро ваш приятел.

Тя поклати глава:

— Нямам никакви приятели в този град. — След това прибави небрежно:

— Не съм била тук достатъчно дълго.

— Аз ще ви измъкна оттук. Ще ми кажете ли какво се случи?

Тя каза:

— Бях регистрирана в хотел „Рокауей“. Излязох да се поразходя. Вървях по улицата известно време. След това тръгнах обратно. Нямах какво да правя и тогава се приближи към мен един човек и ме попита какво правя, а аз му казах, че не е негова работа. Той си разтвори палтото и ми показа значката си и в следващия момент ме блъснаха в някаква кола и ме обвиниха в скитничество.

— Все пак сигурно сте правила нещо — каза Мейсън.

— Нищо не правех.

Мейсън каза:

— Според документите вие сте била на улицата без никакви средства и сте се предлагала. Офицерът, който ви е арестувал, казва, че сте му обяснила, че просто се разхождате.

— Е, не исках да му кажа къде съм отседнала, за да не създава неприятности. Не беше негова работа. Той пожела да знае какво правех и аз му казах, че се разхождам. Той ме попита къде бях отседнала и аз му казах, че не бях отседнала никъде, след това попита колко пари имам и аз му казах, че това не е негова работа. След това той каза, че съм правела нещо — нещо, което не правех!

Мейсън каза:

— Добре, аз платих гаранция в размер от двеста долара и подадох жалба. Мисля, че те няма да направят нищо повече. Ако сте била регистрирана в хотел „Рокауей“ и имате лични принадлежности в стаята си, мисля, че с това ще приключи целия инцидент.

— Бях регистрирана там. Мога да го докажа.

Мейсън каза:

— Добре. Излизате под гаранция. Ще се видим отвън.

Той направи знак на полицая, че разговорът беше приключил.

Хари Бенд, дежурният офицер, който я беше арестувал и който губеше от съня си, за да свидетелства за четири или пет ареста, които беше направил предната нощ, погледна уморено Мейсън.

— По дяволите, не знам — каза той раздразнено. — Дамата вървеше нагоре-надолу по улицата и не приличаше на професионалистка, но… по дяволите, страхувах се, че ще си навлече неприятности и ще завърши на някой празен паркинг с чорапогащник около врата. Тя ме погледна многозначително. Може и да не е било точно покана, но все пак си беше многозначително. Попитах я какво прави и тя ми каза, че не прави нищо. Попитах я къде е отседнала и тя каза, че не е отседнала никъде. Нямаше пари. Нямаше приятели. Просто се разхождаше. Нямаше причина да я арестувам, но нямаше какво друго да направя.

— Предлагаше ли се? — попита Мейсън.

— Оглеждаше ги. Не я видях да подканва някого. Започнах да я разпитвам най-вече, защото изглеждаше не на място. От отговорите й разбрах, че беше хубавичко хлапе, което е имало неприятности и е решило да поеме това, което според него беше лесния път. Страхувах се да не завърши като труп.

— Е — каза Мейсън, — тя ми каза, че е имала стая в хотел „Рокауей“, че току-що се е била регистрирала, че е излязла, за да се поразходи.

— Защо, по дяволите, не го каза на мен? Щях да я предупредя и с това щеше да приключи всичко.

— Тя е мислела, че сте я обиждал, каза, че сте разговарял не както трябва с нея.

— И затова прекара цяла нощ в затвора — каза Бенд. — Пфу! Не ми се вярва. Хващам се на бас за пет долара, че никога не се е приближавала до хотел „Рокауей“. Ако се е приближавала, то е била там за малко, за да създава неприятности. И все пак, „Рокауей“ е прилично място. Нищо не разбирам.