Ърл Гарднър - Случаят с подменената снимка

— Значи вие изпратихте бележка на Карл Моър вечерта на шести този месец? — попита Мейсън.

— Да. Всичко беше планирано предварително. Бяхме нагласили едно чучело, което щяхме да хвърлим зад борда, лично го оставих в медицинския пункт на парахода. Вечерта на шести изчаках, докато госпожица Фел излезе на палубата. След това изпратих бележката на Моър. Той трябваше да дойде на палубата. Двамата смятахме да изхвърлим чучелото зад борда, като преди този изстреляме няколко куршума, за да привлечем вниманието на госпожица Фел. После щяхме да изтикаме чучелото долу и да оставим револвера на Карл Моър някъде на палубата, където лесно биха го открили по-късно. След това Карл щеше да изтича до моята каюта, да се пъхне в леглото, като постави шината на врата си и завие бинтовете, така че лицето му да не може да се види. Ето така се бяхме договорили да действаме.

— И какво се случи, че крайчецът на вашата рокля се закачи на външния кнехт? — попита Мейсън.

— Госпожа Моър допусна грешка, като остави мокрите си дрехи на място, където лесно можеха да се открият — отвърна без колебание свидетелката. — По този начин беше разкрито, че е била на горната палуба. Ако бяха претърсили и моята каюта, не бих искала да открият мокрите ми дрехи, които да послужат като доказателство срещу мен. Затова изхвърлих роклята си през люка на каютата. Но параходът вече се бе извъртял и вятърът духаше в друга посока. Той буквално изтръгна роклята от ръцете ми и я понесе нагоре. Предполагам, че се е закачила за кнехта и се е откъснало парче, а останалата част е отлетяла някъде далеч.

— Госпожица Фел ме бе видяла да избутвам чучелото през парапета, а и вашата секретарка, госпожица Стрийт, се оказа на долната палуба. Тя погледна нагоре и ме забеляза точно когато избутвах чучелото и изстрелях втория куршум. Знаех, че веднага е изтичала в салона и се е обадила в централата, за да оповести за падането на човек зад борда. Давах си сметка, че рано или късно ще бъде принудена да разкаже за онова, което е видяла. Нали разбирате, тя бе вдигнала глава нагоре и поради дъжда не бе успяла да различи чертите ми, но аз гледах надолу, така че ясно я видях.

— Моля ви да ме разберете — продължи с умолителен тон свидетелката. — Искаше ми се да помогна на човека, когото обичах, защото бях убедена, че е невинен. Но след като прочетох тази сутрин вестниците, вече бях наясно защо ме отведе в бунгалото в планината. След това явно се беше върнал и бе подмамил Карл, за да го убие. Надявал се е, че по този начин ще попречи на Карл да даде показания, а в същото време убийството ще бъде приписано на госпожа Моър. Чувствах се ужасно. Обичах го — и все още го обичам — но вече не бих могла да го защитя, защото ясно осъзнавам какъв човек е той всъщност… вече не искам да бъда заедно с него… Кажете ми, господин Мейсън, тъй като вие явно сте напълно наясно какво точно се е случило, той наистина ли… е убил Карл?

Очите й, изпълнени с трепетно очакване и все още с надежда за онова, което бе просто невъзможно, не се откъсваха от лицето на адвоката.

— Да — отвърна той. — Но е допуснал фатална грешка, като не е смъкнал и обувките с връзките от краката му. Нали разбирате, когато Карл Моър се е качил на палубата, той е бил облечен със смокинг. Щом забелязах високите обувки с връзки на краката му, веднага се досетих какво би трябвало да е станало. А фактът, че куршумът, открит в тялото му, не беше от неговия револвер, ми послужи като допълнително доказателство. Съжалявам, госпожице Уайтинг, но точно това е станало. И дори аз самият нося известна вина за случилото се. Трябваше много по-рано да се досетя за истината. След като знаех, че Моър е бил съдебен заседател по един процес в Лос Анджелис, че е изиграл съществена роля за произнасянето на оправдателна присъда; а в същото време Болдуин ван Денси, известен с подкупите си към съдебните заседатели, е бил защитникът на подсъдимия. Да не говорим за това, че непосредствено след произнасянето на присъдата Карл най-неочаквано е придобил някъде около двайсет и пет хиляди долара — това трябваше да ми е напълно достатъчно да се досетя. Особено като прибавим и факта, че снимката на Бел Нюбъри е изчезнала от куфара, ключът от който е бил у господин Моър, а не е имало никакви признаци, че ключалката е била насилвана. Опасявам се, госпожице Уайтинг, че странният начин, по който се развиваше този случай, ми попречи навреме да се ориентирам и не ми даде възможност да спася живота на Карл Моър.