Ърл Гарднър: Случаят с кралицата на красотата и богатият наследник

— Отговорете на въпроса — рече Мейсън.

— Наетите от господин Ловит детективи издириха Агнес Бърлингтън — започна тя. — Пак те се добраха до информацията, че преди години, когато е работела като медицинска сестра в една болница в Сан Франциско, тя е присъствала на раждането на момче на име Уайт Беърд…

Доколкото разбрах, Елън Калвърт е възнамерявала да използва услугите на въпросната Бърлингтън, за да се докопа до наследството на Хаслет…

Отидох да я видя, тъй като бях сигурна, че показанията й ще бъдат абсолютно лъжливи. Възнамерявах веднага да й кажа, че познавам добре Елън Калвърт и зная за намеренията й да шантажира Хармън Хаслет…

— Значи се видяхте с нея, така ли?

— Да.

— Как протече срещата ви?

— Казах й, че ще я обвиня в лъжа, ако реши да даде показания за детето на Елън Калвърт.

— Друго?

— Това беше всичко. Тя ми отвърна да си гледам работата и почти ме изхвърли… Срещата ни едва ли продължи повече от десет минути. Все пак успях да я предупредя, че ще бъде съдена за лъжесвидетелство…

— Как реагира тя?

— Каза да се махам и това беше всичко.

— Нямам повече въпроси — обяви Мейсън.

Прокурорът Дилън стана и се приближи бавно до банката на съдията:

— С това разпитът на свидетелите приключи, Ваша чест. Моля в протокола за веществените доказателства да бъде включен и револверът тридесет и осми калибър, открит в колата на обвиняемата.

— Според мен разполагаме с достатъчни улики срещу госпожица Адеър — рече съдията Елуел. — Но ако защитата желае да призове свои свидетели…

— Ако съдът няма нищо против, бих желал да призова господин Пол Дрейк — изправи се Мейсън.

— Много добре — кимна съдията. — Моля, господин Дрейк. Изпълнете формалностите по клетвата.

Мейсън започна:

— Казвате се Пол Дрейк, имате лиценз като частен детектив и понякога изпълнявате задачи, които ви поставям аз…

— Да, сър — отговори Дрейк.

— Моля да поясните пред съда дали в съответствие с моите нареждания сте установили откъде е пазарувала покойната Агнес Бърлингтън…

— Да, сър. Аз изпълних вашите нареждания.

— Насочвам вниманието ви към вечерта на четвърти този месец. Установихте ли дали покойната е пазарувала на въпросната дата?

— Да, сър — кимна Дрейк. — На четвърти надвечер Агнес Бърлингтън си е купила замразена вечеря от супермаркета „Сънрайз Спешъл“, който се намира на две пресечки от дома й.

— Знаете ли какво точно е купила?

— Зная това, което сподели с мен госпожица Дона Финдли, една от касиерките в супермаркета.

— Много добре — кимна Мейсън. — В такъв случай ще ви помоля да отстъпите мястото си на госпожица Дона Финдли, която призовавам като следваща своя свидетелка.

Привлекателната млада жена даде клетва и седна на стола на свидетелите. Беше на не повече от двадесет и две.

— Познавахте ли Агнес Бърлингтън? — попита я Мейсън.

— Да, дори бяхме нещо като приятелки — кимна момичето.

— Какво значи „нещо като приятелки“?

— Аз съм касиерка в супермаркета „Сънрайз Спешъл“, където редовно си пазаруваше Агнес Бърлингтън. Тя идваше да плаща на моята каса и обикновено си разменяхме по няколко думи.

— Помните ли какво стана на четвърти вечерта?

— Много добре — кимна Дона Финдли.

— Разкажете го пред съда.

— Агнес купи един хляб, пакетче масло, картонена опаковка мляко и замразена вечеря — от онези, които рекламират по телевизията…

— Знаете ли какво точно съдържаше тази вечеря?

— Скариди. Готова вечеря от скариди, зелен грах, картофено пюре и специален сос.

— Как сте запомнили всичко това?

— Поговорихме си. Аз я попитах какво си е избрала за вечеря и тя ми обясни, че много харесва тези скариди.

— Благодаря — кимна Мейсън. — Нямам повече въпроси.

— Как стана така, че точно тази вечер се заинтересувахте какво ще яде Агнес Бърлингтън? — саркастично попита Дилън.

— Не го правя за пръв път — сви рамене момичето. — Агнес живееше сама и често купуваше замразена храна.

— Сигурна ли сте, че става въпрос за четвърти вечерта?

— Напълно. Помня, че на пети не се появи, а на шести научихме за смъртта й.

— По кое време на деня стана това?

— На четвърти ли? Дойде някъде към пет и половина следобед, може би шест без четвърт…

— Откъде сте сигурна в часа?

— Работя до осем и обикновено си давам сметка за хода на времето.

— Но не можете да бъдете абсолютно сигурна, така ли?

— Не. Мога да кажа, че това стана някъде около два часа и нещо преди края на работното ми време.