Ридли Пиърсън - Без шанс за разпознаване

— Имам предвид теб — отвърна тя.

— Не виждам какво друго правя, освен да осирам всичко.

— Подбирай си изразите.

— Следващата отбивка вдясно.

— Знам.

Бен лекичко се усмихна.

— Ти си много добра, Ди. Знам, че направи много за мен — да стане всичко това, за Емили и мен. Ти и Сюзан. Наистина, много неща направихте за мен. Разбираш, нали?

— Ако някога, някога ти потрябва нещо, можеш веднага да ми се обадиш — избъбри тя, опитвайки се да надмогне надигащия се плач, но така само стана по-лошо.

— Ще се виждаме — повтори той, този път в тона му имаше отчаяние.

Искаше й се да повярва, че този път наистина беше проумял, че това е раздялата им.

— В теб има много обич, Бен. Не се страхувай да я споделяш.

От дъжда нямаше полза, защото тя не беше успяла да си сдържи сълзите, докато не излязат навън. Сега се осмели да погледне към него, той също плачеше и това предизвика егоистична радост у нея.

Спря пред лилавата къща.

— Обикновено не постъпвам така — каза той. Протегна се към задната седалка, за да си вземе раницата и учебниците. — Ти и Сюзан ще ми помогнете да се преместя, нали?

— Да.

— Ние ще се виждаме.

— Няма да идвам до вратата — каза тя, виждайки Емили да отваря вратата и да маха.

Не можеше да спре сълзите си. Отказа се. Шумът от движението на чистачките я успокояваше. Щеше да се прибере в плаващата къща, сама, и да слуша как дъждът пада по палубата и чука по покрива й. Щеше да седне пред камината с чаша вино в ръка и да поплаче. Добре. Точно това искаше тя.

— Добре — промърмори глухо той.

Наклони се към нея и я целуна по бузата, все повече поддавайки се на радостта, че вижда Емили.

Дафи кимна и подсмръкна, неспособна да изтръгне в този момент каквито и да било думи от себе си. Той бутна вратата и изскочи навън.

— Бен! — извика тя с глас, приличен на чупещ се метал.

Вече под дъжда, Бен се наведе и подаде глава в колата.

— Кажи й да пребоядиса дяволската си къща — подвикна тя.

И намери сили за усмивка.

— Подбирай си изразите — отвърна й Бен.

Но изражението на лицето му й каза всичко. Щеше да помни този поглед до края на живота си. Да му се радва.

Той затвори вратата и се затича под дъжда.

Салон „Гергина“ беше претъпкан. Болд и Лиз седяха на масата във фоайето, докато изчакваха да се освободи маса за тях. Тя пиеше портокалов сок. Болд — нехарактерно за него, беше на водка. Тя изглеждаше ослепително. Той я изпиваше с поглед.

— Той си беше изнесъл всичко от склада, защото ако детето проговореше, щяхме да знаем къде се намира — а на детето той не искаше да навреди.

— Това беше преди две седмици.

Тя погледна изпитателно лицето му. От две седмици насам всяка нощ той лежеше буден и галеше косата й, докато тя спеше. За две седмици те си казаха всичко, което винаги бяха искали да си кажат, споделиха неща, които винаги бяха искали да споделят. Бяха се питали защо беше необходимо да се случи нещо лошо, за да се решат двама души да бъдат откровени един към друг. За него това не беше честно. За нея това беше благословия.

Болката беше нещо още по-лошо. Бяха решили да излязат навън тази вечер, докато все още имаха възможност да го направят.

— Ами момчето? — попита тя.

— Дафи здраво се потруди. Ще живее с гадателката известно време, може би доста време. Това е добре.

— Да — съгласи се тя.

Чукнаха чаши.

— За какво е тази вечеря? — попита тя.

— Не можем ли просто да излезем на вечеря?

— Не. Не и тук. Не и по този начин. За какво е?

Той подсмръкна и погледна към чашата си за кураж.

— Ще си подам документите за лейтенант.

— Сериозно?

— Бих ли се шегувал на тази тема?

Тя погледна изпитателно мъжа си, наведе се напред и го целуна по бузата. Протегна ръка, за да изтрие червилото, но Болд се отдръпна.

— Не — каза той. — Искам да си го запазя.

— Глупаво е.

— Нищо — каза той.

Вдигна чашата си като знак, че си поръчва още една водка.

— Аз карам — каза тя.

— Ти караш — съгласи се той. После добави: — Ей, от колко години насам все така се случва.

Няколко пъти впиваха и отместваха очи един от друг, но нищо не си казаха по този повод. Устните на Лиз се разтеглиха в усмивка и Болд незабавно й отвърна със същото.

— Странно, нали? — попита тя.

— Аха. Странно — съгласи се Болд.

Усети сълзи да се надигат в очите му. И се опита да ги потисне.

— Никога не се знае — каза тя.

Очите й бяха станали стъклени.

— Не. Никога не се знае.

— Ще си помагаме взаимно и ще успеем да преживеем всичко.