Ридли Пиърсън - Без шанс за разпознаване

Болд се взря за миг в детектива си. Нямаше отработени варианти в този случай.

Четирите автомобила пред Гармановия микробус бяха шофирани от участници в операцията, както беше по план. Същият план се отнасяше и за автомобилите, следващи микробуса — планът им беше провален, когато шевролет с четири врати, шофиран от бял мъж на около четиридесет години, мина на червено и се вмъкна зад микробуса.

Радиовръзката се нажежи от възмущение.

Кола №1: Диспечер, някакъв задник ни се натресе в редичката.

Шосвиц: Искам го извън играта. Веднага.

Диспечер: Всички коли да удържат положението. Ще се наложи да го изтърпим за момент.

След по-малко от тридесет секунди диспечерът отново се обади.

Диспечер: Окей. Ти си, Първи — удряш го и продължаваш. Прието?

Кола №1: Удрям го и продължавам.

Диспечер: Направи му една хубава катастрофа — накарай го да спре. Уилямсън, ти ще помагаш. Като спре цивилният, скрий го някъде. Прието?

Всички потвърдиха.

Безопасността на мъжа в шевролета се превърна в непосредствен ангажимент на шофьора в колата след него и на един от детективите, които се правеха на копачи край Болд. Появата на този мъж се беше превърнала в най-мъчителният момент от операцията. Не можеха да позволят един цивилен да бъде изложен на такъв огромен риск. Единственото решение беше да го отстранят в резултат на синхронизирани и координирани действия. Облеченият в цивилни дрехи полицай, шофиращ зад шевролета, трябваше да се забие с всичка сила в него в мига на взрива. После трябваше да му се извини в движение, но да не спира, а да продължи, докато в същото време един от копачите щеше да се приближи до мъжа в качеството си на свидетел на катастрофата и да го увлече на сигурно място настрани. Как щеше да се реализира всичко това в действителност, разбира се, никой не би могъл да каже. Но Шосвиц взе категорично решение в никакъв случай операцията да не се проваля заради намесата на един цивилен. Значи трябваше да се справят възможно най-добре.

— Двайсет секунди — обяви диспечерът.

Болд препредаде съобщението на колегите си. Вдигна очи. Белият микробус се приближаваше бавно сред морето от автомобили. В уоки-токито си Болд докладва, че микробусът е в полезрението им.

Ла Моя, без да се извръща към микробуса, без да спира и да копае, повтори:

— Това е отработен вариант, сержант. Ако реши да се качва отново в микробуса, ще му се хвърлим и ще го заловим. Не може ли още докато слезе от него? Залагам си парите за Матюс. Не е ли направо магьосница?

— Десет секунди — обяви след диспечера Болд. Отпусна кирката и се подпря на нея. — Пет…

Четири километра южно от местонахождението на Гармановия микробус един робот, приличен по-скоро на стационарните пръскачки, поливащи тревните площи, описваше с бормашина голям кръг около бравата на вратата на склад номер триста и единадесет, направляван чрез дистанционно устройство от един от сапьорите. След като описа пълен кръг около бравата, улови я за дръжката, отмести я и я пусна на земята, после повдигна вратата нагоре и я отмести.

Независимо от уверенията, че няма заложена бомба, последва колективна въздишка на облекчение.

Вратата се беше отворила без взрив.

Мъж в пълна бойна екипировка се претърколи през прага вътре в склада. Противно на всички правила Дафни Матюс се шмугна под ограничителната полицейска лента и се затича с всичка сила към вътрешността на склада, предизвиквайки гневните протести на останалите. Претърколи се през открехнатата врата по същия начин като сапьора преди нея.

Едновременно с първия тътен от серията взривове, долетял откъм града, тя се спусна към Бен, взе го на ръце и го притисна към себе си. Покри лицето му с целувки, усещайки вкуса на сълзите му и мокрейки със своите сълзи косата му, докато сапьорът не я подсети, че трябва да излизат — вратата сега вече беше широко отворена.

— Повикайте лекар — изкрещя Дафи, знаейки, че линейката ги очакваше от южната страна на „Складирай тук“.

Устните на момчето бяха залепени с тиксо, а от вълнението изглеждаше, че ще загуби съзнание.

Взривовете следваха един след друг — пет на брой, на Болд му прозвучаха като топовни гърмежи при погребение. Шестото отброяване беше за удара в шевролета и трясъка от счупени стъкла и изкривен метал, разнесъл се изотзад.

Пламъците изригнаха почти едновременно: огромни сини, оранжеви и черни огнени езици се устремиха към небето. Който беше подготвил взрива, си разбираше от работата, което напомни на Болд за едничката крачка, която делеше пожарникарите и подпалвачите. Ако Джони Гарман не беше зад волана на онзи микробус, Болд нямаше да може да откъсне очи от огнения ад. Вниманието на всички беше погълнато от перфектния спектакъл. Сякаш за миг хоризонтът беше трепнал и светът се беше озовал на ръба. В колите всички натиснаха спирачки и спряха в абсолютен синхрон — като по команда, разговорите секнаха, гигантските пламъци запълниха хоризонта, извисиха се като позорен стълб, на който щеше да бъде прикован Гарман.